Спомени от полунощ

набързо, а после се зачете внимателно, от началото.

— Струва ли нещо тази информация?

Дали струвала? В доклада се говореше за ново нефтено поле, което може би щеше да се окаже едно от най-богатите досега.

— Да може би… — смотолеви Демирис.

— Ето виждаш ли? — обади се Сибил. — Сега вече сме богати.

— Не е така просто — въздъхна той.

— Защо?

— Всичко това е много ценно за човек, който може да си позволи да купи опции за земи в този район. Но за това се искат много пари. — Демирис имаше само триста спестени долара.

— Не се тревожи. Хенри има пари в банката. Ще напиша чек. Пет хиляди ще стигнат ли?

Константин Демирис просто не вярваше на ушите си.

— Ами, да. Просто не зная какво да кажа.

— Това е за нас, скъпи. За нашето бъдеще.

Той седна в леглото и се замисли.

— Сибил, ще можеш ли да задържиш писмото един-два дни?

— Разбира се. Няма да го пускам до петък. Доволен ли си?

Той бавно кимна с глава.

— Напълно.

С петте хиляди долара, които Сибил му даде — не това не беше подарък, а заем, зарече се той — Константин Демирис купи опции за земи около новото находище. Няколко месеца по-късно, когато струята петрол бликна, Константин Демирис стана милионер.

Върна на Сибил Потър нейните пет хиляди, изпрати й нова нощница и замина за Гърция. Тя никога повече не го видя.

3. Глава

Съществува теория, че нищо в природата не се губи — всички звуци, всички думи съществуват във времето и пространството и някой ден излизат наяве.

Преди да бъде изобретено радиото, кой можеше да предположи, че пространството около нас гъмжи от звуци — музика, съобщения, гласове? Един ден ще можем да пътуваме назад във времето и тогава сигурно ще чуем Обръщението на Линкълн, произнесено в Гетисбърг, ще чуем и гласа на Шекспир.

Катерин Алегзандър чуваше гласове от своето минало, но те бяха неясни и откъслечни и съвсем я объркваха.

— Ти си изключително момиче, Кати. Усетих го още когато те видях за първи път.

— Всичко свърши. Искам развод… Обичам друга жена…

— Знам колко лошо се държах… Искам да ти се извиня…

— Той се опита да ме убие.

— Кой се опита?

— Мъжът ми.

Нищо не можеше да спре гласовете. Това беше истинско мъчение. Миналото й приличаше на мозайка от неспирно препускащи през съзнанието образи.

Манастирът, това прекрасно и тихо убежище, неочаквано се превърна в затвор. Нямам нищо общо с това място. Но от къде съм дошла? Нямаше никаква представа.

В манастира нямаше огледала, но можеше да види отражението си във водата на езерото, недалеч от градината. Катерин дълго и съзнателно го бе избягвала, плашейки се от онова, което би видяла. Една сутрин най-сетне се реши, бавно коленичи на брега и погледна към гладката повърхност. Отсреща я гледаше красива, загоряла от слънцето тъмнокоса жена, с безупречни черти и изразителни сиви очи, в които се четеше неизразима болка… но вероятно това се дължеше на отблясъците на водата. Устните бяха пълни, а носът леко вирнат — красива жена на трийсет и една-две. Само дето нямаше нито минало, нито бъдеше. Една напълно изгубена жена. Имам нужда от някой, който да ми помогне, някой, с когото да мога да разговарям. Тя се запъти към стаята на сестра Тереза.

— Сестро…

— Да, детето ми.

— Бих искала да поговоря с лекар. Или с някой, който да ми помогне да разбера коя съм.

Сестра Тереза я изгледа продължително и най-накрая рече:

— Седни за малко.

Катерин се настани на твърдия дървен стол срещу старото олющено бюро на игуменката.

— Мила моя — започна тя. — Единствено Бог е твоят лечител. Когато му дойде времето, той ще ти извести онова, което е решил, че трябва да знаеш. При това не е разрешено външни хора да прекрачват прага на манастира.

Внезапно в главата на Катерин изникна нова картина. Твърде неясен образ на мъж, който й говори в градината на манастира, подава й нещо… но в миг всичко се изплъзна от съзнанието й.

— Моето място не е тук.

— А къде?

Това всъщност беше проблемът.

— Не знам. Мъча се да си спомня. Простете ми, сестро Тереза, но съм сигурна, че моето място не е тук.

Игуменката замислено я изгледа.

— Дори да ни напуснеш, къде ще идеш?

— Не зная.

— Остави ме да помисля, дете мое, и пак ще поговорим.

— Благодаря ви, сестро.

Катерин излезе, а сестра Тереза се отпусна на стола зад бюрото и се загледа пред себе си. Извади лист хартия и писалка и започна да пише:

„Уважаеми господине,

Случи се нещо, за което, струва ми се, трябва да Ви информирам. Нашата обща приятелка ми съобщи, че би искала да напусне манастира. Моля за съвет как да постъпя.“

Той прочете краткото писмо от кармелитката и се облегна назад, за да обмисли евентуалните последствия от съобщението.

Значи така, Катерин Алегзандър иска да се върне в света на живите. Твърде неприятно. Трябва да се отърва от нея. Но внимателно. Много внимателно.

На първо време се налагаше да напусне манастира. Беше време да посети сестра Тереза.

На следващата сутрин Демирис поръча на шофьора да го закара до Янина. По пътя си спомни колко красива му се беше сторила тя при първата им среща. Интелигентна, забавна и развълнувана, че е в Гърция. Тя бе получила всичко от живота. И тогава боговете решиха да й отмъстят. Катерин бе жена на един от неговите пилоти, но бракът им се бе превърнал в истински ад. За съвсем кратко време тя остаря с десетина години и се превърна в отпусната, дебела пияница. Жалко наистина, въздъхна Демирис.

Той седеше в кабинета на сестра Тереза.

— Страшно ми е неприятно, че се налага да ви занимавам с това — започна тя, — ала бедното дете няма къде да отиде и си позволих…

— Много добре сте постъпили — увери я Демирис. — А спомня ли си нещо от миналото?

Сестра Тереза поклати глава.