Спомени от полунощ

— Не. Нещастно създание… — Тя стоеше до прозореца и гледаше към градината, където работеха няколко монахини. — Ето я, вън е.

Константин Демирис застана до нея и погледна през прозореца. Три монахини работеха с гръб към тях. Едната от тях се извърна и той успя да зърне лицето й. Дъхът му спря. Жената наистина беше красива. Какво бе станало с дебелата, съсипана Катерин?

— Жената в средата е тя — обади се сестра Тереза.

— Да — кимна Демирис.

Сестра Тереза дори не подозираше колко верни бяха думите й.

— Какво искате да направя?

Внимателно, каза си Демирис.

— Ще помисля — отговори той. — Ще ви се обадя.

На Константин Демирис му предстоеше да вземе решение. Видът на Катерин Алегзандър го изненада. Каква промяна! Никой не би казал, че това е същата жена. Изведнъж му хрумна едно дяволски просто решение и той едва не се разсмя с глас.

Същата вечер изпрати бележка на сестра Тереза.

Истинско чудо, мислеше Катерин. Мечтата ми се сбъдна.

След утринната служба сестра Тереза дойде в мъничката й стая.

— Имам новини за теб, дете мое.

— Наистина ли?

— Добри новини. — Сестра Тереза внимателно подбираше думите си. — Писах до един приятел на манастира за теб и той поиска да ти помогне.

Катерин усети, че сърцето й ще изхвръкне.

— Да ми помогне ли? Как?

— Той ще ти каже. Много мил и благороден човек. Скоро ще напуснеш манастира.

Съвсем неочаквано за самата нея последните думи стъписаха Катерин. Навън бе непознатият външен свят. Кой ли беше нейният благодетел?

Всичко, което сестра Тереза й каза, бе:

— Един изключително внимателен човек. Трябва да си му благодарна. Колата ще дойде да те вземе в понеделник сутринта.

Следващите две нощи сънят бягаше от очите на Катерин. Мисълта, че ще напусне манастира и ще отиде в този непознат свят, я изплаши до смърт. Почувства се безпомощна и загубена. А може би е по-добре да не зная коя съм. Моля те, Господи, не ме забравяй!

В девет сутринта в понеделник лимузината спря пред вратата на манастира. Катерин не бе мигнала цяла нощ. Мислеше за неизвестното бъдеще.

Сестра Тереза я изпрати до портата, зад която бе то.

— Ще се молим за теб. И не забравяй, решиш ли да се върнеш, за теб тук винаги ще има място.

— Благодаря, сестро. Ще го запомня.

Но в сърцето си Катерин бе сигурна, че никога няма да се върне.

Пътят от Янина до Атина бе дълъг и Катерин имаше време да изпита низ от противоречиви чувства. Фактът, че бе извън стените на манастира, бе изключително вълнуващ и въпреки всичко, в света наоколо имаше нещо злокобно. Дали щеше да разбере какви ужасни неща й се бяха случили в миналото? И дали това минало имаше нещо общо с често спохождащия я сън, в който някой се опитваше да я удави?

Край пътя започнаха да се появяват малки селца. Най-сетне стигнаха до покрайнините на Атина. Скоро се озоваха в центъра на града. Всичко й се виждаше чуждо и нереално, но в същото време сякаш го бе виждала и преди. Била съм тук, развълнувано мислеше Катерин.

Шофьорът пое на изток и само след петнайсет минути стигнаха едно имение на върха на някакъв хълм. Колата мина през висока желязна врата, до която се мерна каменната къщичка за пазача, пое нагоре по дълга алея с величествени кипариси от двете страни и спря пред голяма вила в средиземноморски стил, заобиколена от великолепни статуи.

Шофьорът отвори вратата на Катерин. На входа на къщата я чакаше мъж.

— Kalimehra. — Думата за поздрав сама се изплъзна от устата й.

— Kalimehra.

— Вие ли сте… вие ли сте този, с когото трябва да се срещна?

— О, не. Господин Демирис ви очаква в библиотеката.

Демирис. Никога не бе чувала това име. Защо ли иска да й помогне?

Катерин последва мъжа през огромна ротонда с куполообразен покрив. Подът бе покрит с италиански мрамор в меки пастелни цветове.

Дневната, през която минаха, бе огромна — с високи тавани, широки ниски канапета и безброй столове. Голямо платно на Гоя, тъмно и с доста мрачен сюжет, покриваше едната стена. Когато наближиха библиотеката, мъжът спря.

— Господин Демирис ви чака.

Стените на библиотеката бяха бели, със златисти орнаменти, а на дългите рафтове, от край до край бяха наредени подвързани с ножа книги. Мъжът зад огромното бюро тутакси вдигна очи и се изправи. Очакваше да види някаква реакция, че го е познала, но тя явно нищо не помнеше.

— Добре дошли. Аз съм Константин Демирис. Как се казвате? — Нарочно подхвърли въпроса небрежно, за да разбере дали помни името си.

— Катерин Алегзандър.

Лицето му не трепна.

— Радвам се да ви видя, Катерин Алегзандър. Заповядайте, седнете.

Демирис се настани в голямото кожено канапе срещу нея. Отблизо му се стори още по-прекрасна. Тя е чудесна! Дори в тези черни одежди. Срамота е да се унищожава такава красота. Поне ще умре щастлива.

— Много… много любезно от ваша страна да ме приемете — смутено започна Катерин. — Само не разбирам защо.

— Няма нищо странно — усмихна се мило той. — Помагам понякога на сестра Тереза. Манастирът разполага с твърде малко средства и от време на време отделям по някаква сума. Когато ми писа за вас и попита дали не мога да измисля нещо, отговорих, че с удоволствие ще се опитам.

— Много мило… — Катерин не знаеше как да продължи. — А сестра Тереза каза ли ви, че съм загубила паметта си?

— Да, спомена ми нещо такова. — Той замълча за миг, след което безцеремонно попита: — А какво си спомняте?

— Зная името си, но не зная от къде съм и коя съм. Може би тук в Атина ще срещна някой, който ме познава — добави тя с надежда.

Демирис се сепна. Това бе последното, което би желал да се случи.

— Възможно е, разбира се — предпазливо рече той. — Не е ли по-добре да обсъдим всичко това утре сутринта? За съжаление след малко имам среща. Наредил съм да ви приготвят апартамента. Мисля, че ще се чувствате добре.

— Не зная, наистина не зная как да ви благодаря.

— Не е необходимо — махна той с ръка. — Тук ще се грижат за вас. Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря ви, господин…

— Приятелите ме наричат Коста.

Прислужничката настани Катерин в луксозен, обзаведен в меки тонове апартамент. Леглото бе огромно, бяло, с копринен балдахин, канапетата и креслата бяха също бели. Върху ниски масички стояха старинни лампи, а по стените висяха картини на импресионисти. Щори в бледозелено пазеха стаите от лъчите на