Спомени от полунощ

— Хей, чакай! Какво има? Ще платя колкото кажеш…

Младата жена побягна навън и се спусна по улицата. Зави зад първия ъгъл почти разплакана от преживяното унижение.

Озова се пред малка таверна. На един от прозорците висеше надпис МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА. Катерин забави крачки. Познавам Мадам Пирис. Била съм тук и преди. Сърцето й отново ускори ударите си. Чувстваше, че тук, зад тъмния вход ще започне разплитането на нейната загадка. Отвори вратата и влезе. Нужни й бяха няколко минути, за да свикне със сумрака. В ъгъла забеляза празния бар и десетина маси със столове. Към нея приближи един от келнерите и я поздрави на гръцки.

— Kalimehra.

— Kalimehra. Pou ineh Madame Piris?

— Мадам Пирис ли?

Човекът посочи призната маса в ъгъла и Катерин седна на нея. Всичко беше точно така, както си го спомняше.

Към нея се запъти стара жена, цялата в черно, с набръчкано и съсухрено лице.

— Какво обичате…? — Тя млъкна, впила очи в лицето на Катерин. — Сякаш съм ви виждала преди — Старицата зяпна. — Върнали сте се значи!

— Знаете ли коя съм? — попита Катерин настоятелно.

Жената не можеше да свали ужасения си поглед от нея.

— Не! Вие сте мъртва! Вървете си!

Катерин простена, чувствайки, че косата й започва да се изправя.

— Моля ви… аз само исках…

— Вървете си, госпожо Дъглас!

— Но аз трябва да разбера…

Възрастната жена направи кръст във въздуха, обърна се и избяга.

Катерин трепереше и не можеше да мръдне от стола, но скоро се съвзе и изтича на улицата. Гласът на жената продължаваше да кънти в ушите й. Госпожо Дъглас!

Сякаш се бе вдигнал шлюз пред буйна река. Десетки ярки сцени се занизаха стремително в съзнанието й като забързана филмова лента. Аз съм госпожа Дъглас. Видя красивото лице на съпруга си. Обичаше го лудо, но нещо се беше случило. Нещо…

Следващата сцена бе опитът за самоубийство, а после болничната стая.

Застанала сред улицата, уплашена, че краката няма да я слушат, Катерин не помръдваше, а спомените се нижеха пред очите й.

Беше се пропила от отчаяние — Лари я бе напуснал. След това той се върна. Бяха двамата в апартамента. „Зная, че се държах много лошо, каза той. Искам да се опитам да поправя нещата, Кати. Обичам те. Никога не съм обичал истински друга жена. Дай ми още една възможност. Какво ще кажеш за втори меден месец? Зная едно чудесно закътано място, където можем да заминем. Казва се Янина“.

И тогава започна истинският ад.

Картините бяха ужасяващи.

Стояха на някакъв планински връх, обгърнати в гъста, сива мъгла. Той пристъпваше към нея с протегнати ръце, готов да я бутне в пропастта. Ала в този миг се появи група туристи и това я спаси.

След това пещерите.

„Човекът от хотела ми каза, че тук наблизо имало много интересни пещери. Всички младоженци ходели там.“

Намериха пещерите и Лари я изостави сам-самичка на дъното на лабиринта, за да умре.

Тя стисна глава с ръце, за да не чува собствените си страшни мисли.

Спасиха я по една случайност. Лекарят й даде успокоително. Но посред нощ се събуди и чу разговора между Лари и любовницата му в кухнята — замисляха убийството й. Вятърът донесе думите им до ушите й.

— Никой няма да…

— Казах ти, че това е моя грижа…

— Няма нищо, което да ни…

— Сега, докато спи.

Спомни си, че бе станала и че бе избягала навън, където вилнееше силна буря. Подгониха я. Тя скочи в някаква лодка, а вятърът я отнесе до средата на езерото. Лодката започна да потъва и тя загуби съзнание.

Катерин се отпусна на една пейка. От изтощение не можеше да направи нито крачка. Значи всичките й кошмари са били реалност. Мъжът й и любовницата му се бяха опитали да я убият.

Спомни си за непознатия, дошъл да я посети в манастира след спасяването й. Беше й подарил изящно изработена златна птичка, с разперени за полет криле. „Сега вече никой нищо не може да ви причини. Злите хора са мъртви.“ Но неговото лице все още не можеше да види ясно.

Главата й бе започнала да тупти от болка.

Най-накрая Катерин успя да стане. Тръгна бавно към мястото, където шофьорът щеше да я чака, за да я върне в дома на Константин Демирис.

4. Глава

— Защо й позволи да излезе — попита Демирис прислужника.

— Съжалявам, но не ми казахте, че не бива да излиза, и аз…

— Няма значение — опита се да изглежда спокоен Демирис. — Не е толкова важно. Сигурно скоро ще се прибере.

— Нужен ли съм ви още?

— Не.

Той изпрати с поглед прислужника. Сетне стана и отиде до прозореца. Загледа се в безупречно поддържаната градина. Катерин Алегзандър не биваше да се появява по улиците на Атина, където всеки можеше да я познае. Колко жалко, че не мога да си позволя да я оставя жива. Но отмъщението — на първо място. Ще поживее, докато си отмъстя. Ще се позабавлявам с нея. Най-добре да я изпратя някъде, където никой не я познава. В Лондон ще е на сигурно място. Лесно ще я държим под око. Ще я назнача в офиса.

Час по-късно Катерин се върна. Константин Демирис веднага усети промяната. Сякаш някаква тъмна завеса се бе вдигнала и Катерин отново бе в света на живите. Демирис се сепна от коренната промяна във външния й вид — с красив бял копринен костюм и бяла копринена блуза. Nostimi, помисли си той. Секси.

— Господин Демирис…

— Коста.

— Да, наистина. Вече знам коя съм и какво се е случило.

Лицето на мъжа остана невъзмутимо.

— Така ли? Седнете, скъпа моя, и ми разкажете всичко.

Катерин бе твърде развълнувана и докато думите се лееха от устата й, тя неспирно сновеше по килима.

— Съпругът ми и неговата… любовница, Ноел, се опитаха да ме убият. — Тя спря и го погледна с тревога. — Много ли налудничаво ви звучи? Аз самата не мога да преценя.

— Продължавайте — опита се да я успокои той.

— Монахини от манастира ме спасиха. Съпругът ми работеше за вас, нали? — неочаквано заяви тя.

Демирис се поколеба, внимателно премисляйки отговора.

— Да. — Колко ли можеше да й каже от истината? — Той бе един от моите пилоти. Изпитвам известна отговорност за вашата съдба.

— Но вие знаехте коя съм — погледна го тя в очите. — Защо не ми го казахте веднага?

— Боях се от шока — спокойно отвърна Демирис — Реших, че ще е по-добре, ако постепенно сама откриете всичко.