— Разбирам.
Често пъти, когато всичко вървеше добре, Демирис чуваше сондьорите да си подвикват:
— Завивам надясно.
Това значеше, че правят дупка. Той забеляза, че целият терен е осеян с множество малки дупки с диаметър не по-голям от два-три инча.
— Извинете, за какво са тези дупки? — питаше младият човек.
— Проверяваме какво има отдолу. По този начин спестяваме много време и пари на компанията.
— Да, разбирам.
Младежът се интересуваше от всичко и въпросите му нямаха край.
— А как решавате къде да пробивате?
— Имаме много геолози — „каменари“ — те вземат проби от почвата и ги изследват. След тях идва ред на „изкормвачите“.
— Това пък какво е?
— Сондите. Когато…
Константин Демирис работеше от ранна утрин, чак докато слънцето се скрие зад хоризонта — влачеше тежките въжета в палещата жега на пустинята, почистваше съоръженията, профучаваше с камиона край скалите, бълващи пламъци. Огньовете горяха денем и нощем и унищожаваха отровните газове.
Дж. Дж. Макинтайър не бе излъгал Демирис. Храната беше отвратителна, битовите условия — кошмарни, а вечер наистина нямаше какво да се прави. Още по-неприятно бе усещането, че във всяка пора на тялото ти са се загнездили по няколко песъчинки. Пустинята сякаш бе жива и нямаше начин да се измъкнеш от нея. Пясъкът проникваше в колибата, през дрехите и се забиваше в тялото — имаше чувството, че ще полудее. След което идваше най-страшното.
Задухваше шамалът. Пясъчните бури траеха почти цял месец. Всеки ден вихърът виеше със сила, която докарваше човек до пълно безумие.
— Да не би да ходите на работа в това кошмарно време? — попита той първия ден, когато надникна навън и видя пясъчната вихрушка.
— Естествено, че ходим, приятелче. Да не мислиш, че си на почивка в санаториум!
Навсякъде откриваха нефт. В Абу Хадрия, в Катиф и в Харад работниците бяха заети по цял ден.
В лагера пристигнаха английски геолог и жена му. Хенри Потър бе прехвърлил шейсетте, а жена му Сибил бе на трийсет и няколко. Всякъде другаде Сибил Потър щеше да мине за най-обикновена, възпълна жена с писклив и неприятен глас. Но във Фадили тя бе изкусителна красавица. Хенри Потър бе страшно ангажиран с изследването на новите находища и непрекъснато бе на път, така че жена му често оставаше сама.
Младият Демирис трябваше да й помага при настаняването.
— Такова отвратително място — оплака му се Сибил е хленчещ глас. — Хенри само ме мъкне по разни кошмарни обекти. Защо ли се примирявам.
— Вашият съпруг върши много важна работа — увери я Демирис.
Тя погледна замислено привлекателния младеж.
— Съпругът ми съвсем не върши всичко онова, което е необходимо. Разбираш ли какво искам да кажа?
Естествено, че разбираше, но отвърна:
— Не, госпожо.
— Как се казваш?
— Демирис, госпожо. Константин Демирис.
— Как ти викат приятелите?
— Коста.
— Е, Коста, мисля, че ние с теб добре ще се разбираме. И двамата нямаме нищо общо с тия арабески.
— Арабески ли?
— Имам пред вид чужденците.
Демирис се канеше да си тръгва.
— Време е да се връщам на работа.
През следващите няколко седмици Сибил Потър непрестанно намираше някакъв претекст, за да повика младежа при себе си.
— Хенри отпътува тази сутрин — посрещаше го тя. — Отново замина да сондира. Да беше забивал по- често сондата в къщи.
Демирис замълча. Геологът заемаше важно място в йерархията на компанията и той нямаше никакви намерения да се забърква в каквото и да е с жена му. Това можеше да стане причина да загуби работата си.
Не знаеше защо, но бе напълно убеден, че именно тази работа е най-сигурният път да постигне онова, за което мечтаеше. В нефта имаше бъдеще и той твърдо бе решил да е част от него.
Късно една нощ Сибил изпрати да повикат Демирис. Той отиде до каменната постройка, където живееше семейството на геолога, и почука.
— Влез — посрещна го Сибил по тънка прозрачна нощница.
— Аз, такова викали сте ме госпожо.
— Да, Коста, влез. Нощната ми лампа нещо не работи.
Демирис извърна очи от нея и посегна към лампата.
— Няма крушка — рече той, като я огледа. В този момент усети, че тялото на жената се притиска в гърба му, а ръцете й го опипват. — Госпожо Потър…
Устните й бяха върху неговите и тя го тласкаше към леглото. От този миг нататък той загуби контрол. Бързо се съблече и я облада.
— Най-после! — извика доволно тя. — Най-после! От кога не съм…! — Сибил нададе сподавен вик и потръпна. — О, скъпи, обичам те.
Демирис се отпусна на леглото, обзет от паника.
Сякаш прочела мислите му, Сибил Потър се засмя и каза:
— Това ще бъде нашата малка тайна, нали, скъпи?
Тяхната малка тайна продължи няколко месеца. Демирис не можеше да се измъкне и тъй като мъжът й отсъстваше понякога с дни, той не можеше да измисли никакъв предлог да не спи с нея. Най-лошото бе, че Сибил Потър обезумя от любов по него.
— Заслужаваш по-добро място от това — уверяваше го тя. — Ще заминем двамата за Англия.
— Моят дом е Гърция.
— Вече не е — категорично заяви тя, докато плъзгаше ръка по дългото му слабо тяло. — Ще се върнеш с мен у дома. Ще се разведа с Хенри и ще се оженим.
— Сибил, аз нямам никакви пари — възрази той, обзет от паника.
— Това не е проблем — увери го тя, докато прокарваше устни по гърдите му. — Аз ще ти кажа как да спечелиш пари, любими.
— Как?
— Снощи Хенри ми каза, че съвсем наскоро открили голямо нефтено находище. Знаеш, колко е способен. Много беше развълнуван. Написа доклада си преди да замине и го остави, за да го пусна сутринта в пощата. Ето го, тук е. Искаш ли да го видиш?
Сърцето на Демирис щеше да изскочи от вълнение.
— Да. Бих искал… — смотолеви той, докато я наблюдаваше как става от леглото и се приближава до малката олющена масичка в ъгъла. Сибил взе голям кафяв плик и се върна с него в леглото.
— Отвори го.
Демирис се колебаеше, но това трая само миг. Той разкъса плика и извади пет листа. Прегледа ги
