Спомени от полунощ

Ала чувството на Константин Демирис за dikaiosini не бе насочено към едно- единствено лице. Той никога не прощаваше обидите, но никога не забравяше и услугите. Беден рибар, дал подслон на времето на непознат младеж, се събуди една сутрин собственик на рибарска флотилия. Проститутка, нахранила и облякла същия този младеж в тежък за него момент, като по чудо стана наследничка на голяма жилищна сграда и никога не разбра кой е нейният благодетел.

Демирис се бе родил в семейството на докер от Пирея. Имаше четиринайсет братя и сестри и храната на масата в бащиния му дом никога не стигаше.

Още момче, Константин Демирис показа невероятна дарба на търговец. След училище работеше където му падне и припечелваше по нещичко. Едва шестнайсетгодишен бе спестил достатъчно, за да започне да продава с един приятел хранителни стоки на пазара. Бизнесът им потръгна, но съдружникът на Демирис го измами и задигна и неговата част от печалбата. По-късно на Демирис му бяха нужни цели десет години, за да го разори напълно. Момчето Демирис изгаряше от амбиция. Лежеше нощем в леглото си с очи, вперени в тъмнината. Ще бъда богат! Ще бъда прочут! Един ден всички ще знаят името ми! Това бе единствената приспивна песен, която го унасяше. Нямаше представа как ще стане това. Знаеше само, че рано или късно ще стане.

На седемнайсетия си рожден ден Демирис случайно попадна на едно съобщение за нефтените находища в Саудитска Арабия и пред него се отвори вълшебна врата.

— Заминавам за Саудитска Арабия — заяви той на баща си. — Ще работя на нефтените кладенци.

— Как така! Знаеш ли що за работа е това?

— Не, но ще се науча.

След месец Константин Демирис беше вече на път.

Обикновено „Трансконтинентъл Ойл Корпорейшън“ сключваше двугодишни договори с пристигналите от другата страна на океана работници, но този проблем изобщо не съществуваше за Демирис. Бе решил да остане в Саудитска Арабия дотогава, докато натрупа състояние. Представял си бе живота там като вълнуващо приключение в света на прекрасните арабски нощи. За него това бе загадъчна страна с екзотични жени и течно злато, бликащо от земята. Ала срещата с реалността бе истински шок.

Една ранна утрин през лятото Демирис пристигна във Фадили, лагер в сърцето на пустинята. В него нямаше нищо друго, освен една невзрачна каменна постройка, заобиколена от barastis — ниски сламени колиби. Тук работеха около хиляда зле платени работници, предимно араби. Жените, които тътреха крака по прашните непавирани улици, бяха така забулени, че от тях не се виждаше нищо.

Демирис прекрачи прага на постройката, където се намираше кабинетът на Дж. Дж. Макинтайър, административният директор.

Макинтайър вдигна очи и попита младежа:

— Сключил си договор в твоята страна, така ли?

— Да, господине.

— Работил ли си някога на нефтени находища?

В първия миг Демирис се изкуши да излъже, но после се отказа.

— Не, господине.

— Тук, синко, много ще ти хареса. Намираш се на хиляди мили от света, храната е лоша, пипнеш ли жена, рискуваш да ти скълцат ташаците, а вечер изобщо няма какво да се прави.

— Дойдох тук, за да се науча.

— Тогава ще ти кажа какво първо трябва да научиш. Намираме се в мюсюлманска държава. Това значи — никакъв алкохол. Заловят ли някого да краде, отрязват му дясната ръка. Заловят ли го втори път — режат лявата, а третия път — крака. Убиеш ли човек — обезглавяват те.

— Нямам намерение да убивам никого.

— Не бързай — сряза го Макинтайър. — Едва сега пристигаш.

Лагерът приличаше на Вавилонско стълпотворение — срещаха се хора от десетина държави и всеки говореше на своя език. Демирис имаше набито ухо и бързо схвана чуждата реч. Хората бяха тук, за да проправят пътища във враждебната пустиня, да вдигат сгради, да инсталират далекопроводи и телефонни връзки, да строят складове и канализационни системи, да организират медицинското обслужване и още стотици други неща. Работеха на четирийсетина градуса горещина, бореха се с досадните мухи и с комарите, с прахоляка, с треската и дизентерията. Дори тук, в пустинята, съществуваше социална йерархия. Най- важни бяха ония, които бяха пряко ангажирани в откриването на петрола, следваха строителните работници или „бачкаторите“ и чиновниците, ползващи се с прозвището „тузари“.

Почти всички, които работеха при сондите — геолози, надзиратели, инженери и химици, бяха американци. Новият тип въртяща се сонда бе изобретена в САЩ и те естествено бяха най-добре запознати с нея. Младият Демирис измени на принципите си и направи всичко възможно, за да се сприятели с тях.

През свободното си време се навърташе около американците и не спираше да задава въпроси. Както горещият пясък жадно поглъща водата, така и той попиваше всичко. Забеляза, че се използват два основни вида сондиране.

— Защо пробиват по два начина? — попита веднъж един от работниците край високия близо сто и трийсет фута дерик.

— Единият, синко, е на принципа на окачения на въже нож, а другият действа като свредел. Използваме и двата, но предпочитаме втория. Те имат много общо.

— Така ли?

— И при двата трябва да вдигнеш дерик като този, в който се слага всичко, дето трябва да се спусне в шахтата. Обзалагам се, че не можеш да се досетиш защо го наричаме дерик.

— Наистина не мога, господине.

— По името на известен палач от седемнайсети век.

— Ясно.

— Сондирането с ножа е стара история. Преди стотици години китайците копаели по този начин кладенци за вода. Също като нас вдигали и спускали тежък режещ инструмент, окачен на дебело въже. Но днес около осемдесет и пет процента от кладенците се дълбаят на принципа на свредела.

Човекът се обърна с намерение да продължи работата си.

— Извинете, а в какво се състои този принцип?

— Ами вместо да блъскаш в, земята, пробиваш дупката постепенно. Нали виждаш? На пода на нашия дерик има стоманен свредел, задвижван от мотор. Той върти тръбата, която също се движи надолу. В отдалечения й край има приспособление за спиране.

— Струва ми се доста просто.

— Но всъщност не е. Трябва да знаеш как да изхвърлиш на повърхността пръстта, да укрепяваш от време на време стените на кладенеца и да спираш бликналата вода и природния газ.

— А свределът не затъпява ли?

— Затъпява естествено. Тогава изтегляме устройството, монтираме нов и връщаме обратно тръбата в кладенеца. Ти да не се готвиш за сондьор?

— Не, господине. Но някой ден ще стана собственик на нефтени кладенци.

— Браво на теб. А сега може ли да си гледам работата?

Една сутрин Демирис забеляза, че сондата не пробива надолу, а прави плитки ями около основния кладенец и вади парчета скали.

— Извинявайте, но какъв е смисълът на това? — попита той.

Сондьорът спря, за да попие потта от челото си.

— Това е периферно сондиране. Правим анализ на скалата, за да проверим дали има следи от нефт.