Спомени от полунощ

— Знаете ли какво се е случило със съпруга ми и онази жена? Къде са те?

Демирис я погледна.

— Осъдиха ги на смърт.

Видя как кръвта се отдръпва от лицето й. От устните й се отрони слаб звук. Катерин усети, че й прималява и че не може да се държи на краката си. Отпусна се в най-близкия стол.

— Аз не знаех…

— Осъдиха ги на смърт, Катерин.

— Но… защо?

Внимателно. Опасност.

— Защото се опитаха да ви убият.

— Нещо не разбирам — смръщи вежди младата жена. — Защо са ги осъдили? Аз съм жива…

— Катерин — прекъсна я той. — Гръцките закони са доста строги. Тук присъдите се изпълняват бързо. Имаше публичен процес. Няколко души свидетелстваха, че съпругът ви и Ноел Паж са направили опит да ви убият. Имаше дело, осъдиха ги на смърт и присъдата бе изпълнена.

— Не мога да повярвам — Катерин седеше като замаяна. — Процесът…

Константин Демирис се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Трябва да освободите съзнанието си от миналото. Те решиха да ви сторят зло и платиха за това. Струва ми се, ние двамата трябва да обсъдим бъдещето. Имате ли някакви планове? — жизнерадостно попита той.

Тя очевидно не го чуваше. Лари, мислеше си тя. Красивото засмяно лице на Лари. Ръцете му, гласът му…

— Катерин…

— Моля? — вдигна тя очи.

— Мислили ли сте за бъдещето?

— Не, не зная какво ще правя. Може би ще остана в Атина…

— Тази идея не ми харесва — заяви Демирис. — Неприятните спомени вечно ще са около вас. Според мен най-добре да напуснете Гърция.

— Но къде да отида…

— Мислих вече за това. В Лондон поддържам няколко офиса. Преди години работехте във Вашингтон за един човек, Уилям Фрейзър. Спомняте ли си?

— Уилям… — Тя изведнъж си спомни. Това бе един от най-щастливите периоди в нейния живот.

— Бяхте негов административен помощник, доколкото си спомням.

— Да, аз…

— Можете да работите същото и в лондонския ми офис.

— Не зная — колебаеше се тя. — Не бих искала да изглеждам неблагодарна, но…

— Разбирам. Нещата доста бързо се промениха — рече съчувствено Демирис. — Имате нужда от време, за да обмислите всичко. Качете се в стаята си, вечеряйте, а по-късно пак ще поговорим.

Това предложение му хрумна в последния момент. Не можеше да си позволи жена му да налети на нея.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Катерин. — Много сте щедър. Дрехите са наистина…

Той я потупа по ръката и я задържа няколко секунди по-дълго отколкото благоприличието изискваше.

— Това ми доставя удоволствие.

Тя седеше в стаята и гледаше огнения залез над сините води на Егейско море. Какъв е смисълът да съживявам миналото. Трябва да мисля за бъдещето. Какво щастие, че го има Константин Демирис. Той бе неин спасител. Нямаше друг, към когото да се обърне. Ето, предлага ми работа в Лондон. Дали да приема? На вратата се почука.

— Донесохме вечерята ви, госпожице.

Константин Демирис остана замислен в библиотеката дълго, след като Катерин напусна стаята. Един- единствен път бе допуснал да загуби контрол над чувствата си. Влюбил се беше искрено и дълбоко в Ноел Паж и тя бе станала негова любовница. За пръв път срещаше такава жена. Тя знаеше много за изкуството, за музиката и за бизнеса и бе успяла да му стане необходима. Всичко в нея го удивляваше и в същото време нищо не можеше да го учуди. Мисълта за Ноел не го напускаше ден и нощ. Тя беше най-красивата, най- чувствената жена, която беше познавал. Заради него бе изоставила кариерата си на кинозвезда. Ноел будеше в душата му чувства, които никога не бе изпитвал. Тя беше негова любовница, негов довереник, негов приятел. Демирис й вярваше напълно, ала тя го измами с Лари Дъглас. Голяма грешка, за която плати с живота си. Константин Демирис се погрижи да я погребат в гробището на Псара, неговият остров в Егейско море. Всички признаха, че в този жест има нещо много красиво и сантиментално. Истината бе, че Демирис искаше да си запази удоволствието да минава по гроба на тази кучка. До леглото в спалнята му имаше нейна снимка, най-хубавата според него — тя се усмихваше, запечатана за вечни времена.

Дори сега, след повече от година, Демирис не спираше да мисли за нея. Споменът бе отворена рана, която нито един лекар не можеше да излекува.

Защо, Ноел? Дадох ти всичко. Обичах те, мръсница такава. Обичах те. Обичам те.

А и този Лари Дъглас. Той също плати с живота си. Но на Демирис това не му стигаше. Замислил бе и друго отмъщение. При това съвършено. Щеше да се позабавлява с жената на Дъглас, както той се бе забавлявал с Ноел. След това Катерин щеше да замине при съпруга си.

Тръгна, удивлявайки се на многолюдната тълпа, която изпълваше въздуха с шумна глъчка. След тишината и мълчанието на манастира, всичко й се струваше нереално. Катерин усети, че върви към Плаката, стария квартал на Атина, в самото сърце на града. Там уличките криволичеха нагоре, стъпалата към малките къщи, кафенетата и варосаните сгради бяха изтрити и изронени от времето. Инстинктивно, без да се замисля, тя стигна до таверната, разположена на покрива на една къща. Седяла съм на онази маса. Подадоха ми меню на гръцки. Бяхме трима.

Какво ще искаш?

Защо не поръчате вместо мен? Страхувам се да не си поръчам собственика.

Много се смяха. Но кои бяха другите двама? Келнерът се приближи до Катерин.

— Boro na sas voithiso?

— Ochi efharisto.

Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Не, благодаря ви. Но откъде зная всичко това. Да не би да съм гъркиня?

Катерин забърза нататък с уверена крачка, сякаш някой я водеше. Като че знаеше точно къде отива.

Всичко й се струваше познато. И в същото време — непознато. Боже мой, сигурно ще полудея. Това са халюцинации. Отмина кафене с надпис на вратата „Трефлинкас“. Някакъв спомен се готвеше да изплува от паметта й. Тук нещо й се беше случило, нещо важно, само дето не можеше да си спомни какво точно.

Вървеше по виещите се, оживени улици и накрая зави към „Вукурещиу“ и красивите магазини. Пазарувала съм тук. Стъпи на платното, за да пресече, когато внезапно изскочила иззад завоя синя лимузина едва не я прегази.

Спомни си, че някой й беше казал: Гърците така и не успяха да свикнат с автомобилите. В сърцата си те все още яздят магарета. Ако искаш да ги разбереш, не бива да четеш пътеводителите, а само древногръцките трагедии. В нас има велики страсти, огромна радост, дълбоки страдания и все още не сме се научили как да ги прикриваме цивилизовано.

Кой беше казал това?

— Коста…