Спомени от полунощ

Катерин си спомни за пътуванията с Лари, за наситените с вълнение приготовления, за куфарите и радостното очакване.

Този път щеше да пътува сама и вещите й бяха съвсем малко.

— Да, ще успея.

— Чудесно. Между другото — подхвърли той, — сега, когато паметта ви се върна, може би ще искате да се свържете с някой от вашето минало, на когото ще искате да съобщите, че сте жива и здрава.

Името, което тутакси изникна в съзнанието й, бе Уилям Фрейзър. Само той й бе останал от миналото. Но все още не беше готова да се срещне с него. Когато започна отново работа, ще намеря начин да се свържа с него.

Константин Демирис я наблюдаваше в очакване на отговор.

— Не — отвърна Катерин. — Няма такъв човек.

Без да знае, в този миг тя спаси живота на Уилям Фрейзър.

— Отивам да уредя паспорта ви. — Подаде й някакъв плик и каза: — Това е аванс срещу заплатата. Няма да имате грижа за жилище. Компанията разполага с апартамент в Лондон. Ще се настаните в него.

Това беше изумително.

— Много сте щедър.

Той взе ръката й.

— Ще видите, че съм… — Замълча. Реши да не й казва онова, което мислеше. Внимавай с нея. Не всичко изведнъж. Ще я изплашиш. — Ще видите, че… че мога да съм много добър приятел.

— Вие сте много добър приятел.

Демирис се засмя. Ще видиш.

След два часа Константин Демирис изпрати Катерин. Тя седеше на задната седалка на ролс-ройса, който щеше да я откара на летището.

— Приятно прекарване в Лондон — пожела й той. — Ще ви се обадя.

Пет минути след като колата потегли, той набра телефона в Лондон.

— Тя тръгна.

5. Глава

Самолетът трябваше да излети от летище Еленикон в 9:00 сутринта. Машината беше „Хокър Сидли“ и за огромна изненада на Катерин тя беше единствената пътничка. Пилотът Пантелис, приятен около четирийсетинагодишен грък, я настани и закопча колана й.

— Излитаме след няколко минути — съобщи той.

— Благодаря.

Катерин проследи с поглед мъжа, докато се отдалечаваше по посока на пилотската кабина, и изведнъж сърцето й заби. Това е самолетът, с който летеше Лари. Дали и Ноел Паж е седяла на същото място? Изведнъж почувства, че ще й прилошее. Задушаваше се. Тя стисна очи и пое дълбоко въздух. Всичко това вече не съществува. Демирис е прав. Всичко е минало и нищо не маже да върне нещата.

Чу рева на моторите и отвори очи. Самолетът се отлепи от пистата и пое на северозапад към Лондон. Колко ли пъти и Лари е летял по този курс? Бурята от чувства, която името му предизвика у нея, я разтърси. А и спомените… Толкова прекрасни и кошмарни бяха те…

Беше през лятото на 1940-та година, малко преди Америка да се включи във войната. Току-що завършила Нортуестърн Юнивърсити, Катерин пристигна от Чикаго във Вашингтон, за да си търси работа.

Приятелката, с която живееше, й каза:

— Чух, че от утре се освобождава едно място, което вероятно ще те заинтересува. Знам го от момичето, което напуска, за да се върне в Тексас. Работи при Бил Фрейзър. Той отговаря за връзките със средствата за масова информация в Държавния департамент. Научих го снощи, така че ако отидеш веднага, ще изпревариш останалите кандидатки.

Катерин се спусна през глава, но когато пристигна, видя пред кабинета на Фрейзър десетки други момичета. Нямам никакъв шанс, помисли си тя. Неочаквано вратата на кабинета се отвори и в стаята на секретарката се появи Уилям Фрейзър. Той беше висок, привлекателен мъж, с къдрава, посребрена на слепоочията руса коса, яркосини очи и решителна брадичка.

— Трябва ми един брой на „Лайф“ от преди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.

— Ще го поръчам, господин Фрейзър.

— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш. — И затвори вратата.

Кандидатките се спогледаха и свиха рамене.

Катерин усилено мислеше. След миг разбута тълпата и побягна навън. Чу как някой подхвърли: „Чудесно. Тази отпада“

След три минути се върна с броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Подаде го на секретарката. След пет минути я повикаха в кабинета на Фрейзър.

— Сали ми каза, че вие сте донесли списанието.

— Да, господине.

— Предполагам, не сте носели брой от преди три седмици в чантата си.

— Не, господине.

— А как го намерихте толкова бързо?

— Отидох до бръснарницата. В бръснарниците и зъболекарските кабинети винаги се подмятат стари броеве.

— Винаги ли сте така съобразителна?

— Не, господине.

— Можем да проверим — рече Уилям Фрейзър.

И я назначи.

Катерин работеше с истинско удоволствие за Фрейзър. Ерген, доста заможен и много общителен, той познаваше почти цял Вашингтон. В списание „Тайм“ го наричаха „Най-добрата партия в Америка“.

Шест месеца след постъпването й на работа, между тях пламна любов.

Катерин го предупреди:

— Трябва да ти кажа нещо. Аз съм девствена.

— Това е наистина невероятно — отчаяно въздъхна, Фрейзър. — Точно на мен да се падне единствената девственица в цял Вашингтон.

Един ден той й каза:

— Някой от нашия отдел трябва да присъства на снимките на учебен филм за военни пилоти в MGM в Холивуд. Искам да се заемеш с това, докато съм в Лондон.

— Но защо аз? Бил, та аз не мога да заредя дори един браунинг. Какво разбирам от снимане на учебен филм?

— Горе-долу толкова, колкото всеки друг — усмихна се той. — Излишно се тревожиш. Има си режисьор. Казва се Алан Бенджамин. Военните са решили да използват актьори.

— Вероятно смятат, че войниците няма да създадат достатъчно убедителни роли.

— Типично за военни.

И така Катерин замина, за да присъства на снимането на филма.