Спомени от полунощ

От този миг животът на Мелина се превърна в ад. Константин Демирис се държеше така, сякаш жена му нарочно е убила неговия син. Пренебрегваше я и започна да търси други жени.

Мелина мислеше, че би могла да го понесе, ако не я унижаваше — защото той с удоволствие демонстрираше връзките си. Константин поддържаше съвсем открито връзки с филмови звезди, оперни певици и с жените на някои свои приятели. Водеше любовниците си в Псара и на официалните приеми, разхождаше ги с яхтата. Вестниците не пропускаха да отразят подробно неговите приключения.

Веднъж го поканиха на вечеря в дома на известен банкер.

— Трябва да дойдете с Мелина — каза той на Демирис. — Имам нов готвач, който умее да приготвя най-вкусната китайска храна в света.

Гостите бяха наистина отбрани. На масата присъстваха изтъкнати артисти, политици и индустриалци. Храната действително беше превъзходна. Готвачът бе приготвил супа от перка на акула, рула от скариди, свинско, мушу, патица по пекински, свински ребра, тестени специалитети по кантонски и още дузина ястия.

Мястото на Мелина бе близо до домакина в единия край на масата, а на съпруга й — до домакинята, в другия край. От дясната му страна седеше красива филмова артистка. През цялото време той приказваше с нея и не обърна внимание на никой друг от гостите. До Мелина стигаха откъслечни реплики.

— Трябва да дойдете на яхтата ми, щом снимките ви приключат. Чудесно ще си починете. Ще обиколим бреговете на Далмация…

Мелина се опитваше да не слуша, но беше невъзможно. Демирис дори не си правеше труда да говори тихо.

— Никога не сте били на Псара, нали? — не млъкваше той. — Чудесен малък остров, съвсем изолиран. Много ще ви хареса.

На Мелина й се искаше да се скрие под масата. Но най-лошото тепърва предстоеше.

Приключили бяха с вкусните свински ребра и келнерите носеха сребърни купички с ароматизирана вода, в които гостите плакнеха ръцете си.

Когато оставиха сребърната купичка пред артистката, Демирис заяви:

— Няма да имате нужда от това — с широка усмивка той взе ръцете й и бавно облиза пръстите й. Гостите извърнаха очи.

Мелина се изправи и се извини пред домакините.

— Много съжалявам, но трябва да си вървя… Имам силно главоболие.

Погледите на гостите я изпратиха до вратата. Демирис не се прибра нито тази, нито следващата нощ.

Спирос научи за случая и побесня.

— Само кажи — крещеше той — и ще убия този кучи син!

— Това е по-силно от него — опитваше се да го защити Мелина. — Такъв е по природа.

— По природа ли? Той е истинско животно! Трябва да си получи заслуженото. Защо не се разведеш?

Въпрос, на който Мелина Демирис неведнъж се опитваше да си отговори през дългите, самотни нощи. Но винаги стигаше до един и същи отговор. Защото го обичам.

В пет и половина сутринта смутената прислужничка събуди Катерин.

— Добро утро, госпожице…

Катерин отвори очи и се огледа. Наместо тясната килия в манастира, тя видя красива спалня… Бързо си спомни къде се намира… Пътуването до Атина… Ти си Катерин Дъглас… Осъдиха ги на смърт…

— Госпожице…

— Да?

— Господин Демирис пита дали не бихте искали да закусите с него на терасата.

Катерин я гледаше сънливо. Заспала бе едва към четири часа и главата й бе като замаяна.

— Благодаря. Кажете на господин Демирис, че идвам веднага.

След двайсет минути прислужникът придружи Катерин до просторната тераса с изглед към морето. Ниска каменна стена опасваше градината под терасата. Константин Демирис я чакаше. Не откъсна очи от нея, докато се приближаваше към масата. В тази жена имаше някаква вълнуваща невинност. Той щеше да опознае тази невинност, тя щеше да е негова. Представи си я гола в леглото. Двамата щяха да накажат отново Ноел и Лари. Демирис се изправи.

— Добро утро. Простете ми, че ви събудих така рано, но само след няколко минути трябва да тръгвам към кантората и преди това исках да използвам случая, за да поговорим.

— Да, разбира се — отговори Катерин.

Тя се настани срещу него от другата страна на голямата мраморна маса с лице към морето. В този момент слънцето се издигаше над хоризонта и сипеше хиляди искри върху водата.

— Какво искате за закуска?

— Не съм гладна — поклати тя глава.

— Може би малко кафе?

— Да, благодаря.

Прислужникът наля топло кафе в чашата от скъп порцелан.

— И така, Катерин — започна Демирис, — обмислихте ли нашия разговор?

Катерин не беше мислила за нищо друго. Всъщност тя нямаше къде другаде да отиде. Зарече се, че никога няма да се върне в манастира. Предложението на Демирис да работи в Лондон й се струваше много интересно. Искрено казано, дори съблазнително. Може би началото на нов живот.

— Да — рече тя.

— Е, и?

— Бих искала да опитам…

Константин Демирис едва прикри въздишката си на облекчение.

— Много се радвам. Били ли сте някога в Лондон?

— Не. Поне така мисля. — Защо не зная със сигурност? Паметта й все още не бе напълно възстановена. С колко ли изненади още ще трябва да се примиря?

— Това е един от малкото цивилизовани градове, останали в света. Сигурен съм, че много ще ви хареса.

След кратко колебание Катерин се реши и попита:

— Господин Демирис, защо правите всичко това за мен?

— Да речем, от чувство за отговорност. — Той замълча. — Аз бях човекът, който запозна Ноел Паж с вашия съпруг.

— Така ли? — промълви Катерин. — Ноел Паж.

Тръпки я полазиха, като чу името й. Те двамата бяха умрели един за друг. Лари сигурно много я е обичал.

С известно усилие Катерин зададе въпроса, който я бе измъчвал през цялата нощ.

— Как бяха изпълнени смъртните присъди?

— Разстреляха ги — отговори той след кратко мълчание.

— О. — Тя почти усети как куршумите се забиват в плътта на Лари и разкъсват тялото на мъжа, когото бе обичала така силно. Защо ли попита!

— Позволете да ви дам един съвет. Не мислете за миналото. Само ще ви заболи. Всичко това трябва да остане зад вас.

— Прав сте — рече тя. — Ще се опитам.

— И така по една случайност точно днес един от моите самолети лети за Лондон. Ще успеете ли да се приготвите бързо?