Спомени от полунощ

Гласът на жена му.

Мелина влезе в библиотеката.

— Константин Демирис бе женен за Мелина Ламбру, привлекателна жена от стар, аристократичен гръцки род. Тя бе висока, царствена и излъчваше достойнство.

— Коста, коя е жената, която срещнах в хола? — нервно попита тя.

Въпросът й го завари неподготвен.

— Моля? А, приятелка на един съдружник — небрежно подхвърли той. — Ще работи в кантората ми в Лондон.

— Видях я съвсем бегло, но ми напомня за някого.

— Така ли?

— Да. — Мелина помълча, сетне добави: — Сякаш на жената на един от бившите ти пилоти. Това, разбира се, е невъзможно. Тя умря.

— Да, умря…

Той изпрати Мелина с поглед. Трябваше да внимава. Мелина не беше глупава. Не биваше да се женя за нея. Каква голяма грешка направих преди години…

Бракът на Мелина Ламбру с Константин Демирис преди десетина години подейства като шок на деловите и на светските кръгове от Атина до Ривиерата, чак до Нюпорт. Най-изненадващ бе фактът, че само месец преди сватбата младоженката се бе сгодила за друг.

Още от дете Мелина Ламбру озадачаваше близките си със своята своенравност. Едва десетгодишна реши, че иска да стане моряк. Шофьорът на семейството я откри на пристанището в момента, когато се опитваше да се промъкне на някакъв кораб и най-позорно я прибра у дома. На дванайсет години се опита да избяга с пътуващ цирк.

На седемнайсет Мелина се подчини на съдбата си — тя беше красивата, приказно богата дъщеря на Михалис Ламбру. Вестниците с удоволствие пишеха за нея. Беше нещо като принцеса от приказките, приятелите й бяха също принцове и принцеси. Като по чудо Мелина не бе успяла да се разглези. С брат си Спирос, десет години по-голям от нея, бяха много привързани един към друг. Родителите им бяха починали при катастрофа, когато Мелина бе на тринайсет години, и Спирос я бе отгледал.

Спирос бе страшно грижовен към нея, дори повече отколкото е необходимо. Когато Мелина навърши осемнайсет, той стана изключително внимателен към обожателите й и старателно проучваше всеки кандидат за ръката на сестра си. Никой не се оказваше достатъчно добър.

— Трябва да си много внимателна — не спираше да повтаря той. — Ти си обект на всеки ловец на зестри. Млада, красива и много богата, при това от известен род.

— Браво, скъпи мой братко. Това ще бъде огромно успокоение, когато стана на осемдесет години и умра стара мома.

— Не се тревожи, Мелина. Истинският мъж непременно ще дойде.

Казваше се Василис Манос. Малко над четирийсет, преуспяващ бизнесмен от стара гръцка фамилия. Влюбил се бе от първия миг в красивата млада Мелина. Предложението си направи няколко седмици след първата им среща.

— Той е най-подходящ за теб — възторжено каза Спирос. — Стъпил е здраво на земята, а е и луд по тебе.

Мелина не беше така ентусиазирана.

— Толкова е скучен, Спирос. Когато сме заедно, не говори за нещо друго освен за бизнес. Бих искала да е по-романтичен.

— Романтиката не стига за един брак — категорично възрази Спирос. — Съпругът трябва да е сериозен и стабилен, човек, който ще ти бъде предан.

Най-накрая Мелина се остави да бъде убедена и прие предложението на Манос.

— Ти ме направи най-щастливия човек на света — развълнувано заяви той. — Тъкмо сега създавам нова фирма и ще я нарека „Мелина Интърнашънъл“

А Мелина предпочиташе да получи букет рози. Датата на сватбата бе определена, около хиляда покани бяха разпратени и подготовката бе в пълен ход.

Именно в този момент в живота на Мелина Ламбру се появи Константин Демирис.

Запознаха се на едно от събиранията по повод на годежа на изтъкнатата двойка.

Домакинята ги представи един на друг.

— Мелина Ламбру Константин Демирис.

След като я гледа известно време със замислените си черни очи, Демирис попита:

— Колко време ще останете тук?

— Не ви разбирам.

— Без съмнение сте изпратена от боговете, за да разберем ние, смъртните, какво е красота.

— Ласкаете ме, господин Демирис.

— Пред вашата хубост бледнеят всякакви ласкателства. Трудно мога да намеря слова, достойни за вас.

В този момент се приближи Манос и прекъсна разговора им.

Същата нощ Мелина заспа с мисълта за Демирис. Тя бе чувала за него. Много богат, вдовец, известен с безскрупулното водене на сделки и със слабостта си към жените. Добре че нямам нищо общо с него, помисли си Мелина.

А боговете се смееха.

На сутринта след тържеството прислужникът подаде на Мелина малък пакет.

— Госпожице Ламбру, за вас. Донесе го шофьорът на господин Демирис.

— Благодаря.

Значи Константин Демирис е решил да ми направи впечатление с богатството си. Е, ще трябва да го разочаровам. Каквото и да ми е изпратил… скъпо бижу или безценна антика… ще му я върна.

Пакетчето бе красиво опаковано. На картичката пишеше: „Мисля, че ще Ви достави удоволствие. Константин.“

Вътре имаше подвързан с кожа екземпляр на Тода Раба от Никос Казандзакис, любимият й автор. Откъде може да е разбрал?

Мелина написа любезен отговор, за да благодари, и си каза: „Е, това е всичко.“

На другата сутрин пристигна нов пакет. Този път — плоча на Делиус, любимият й композитор. „Може би ще Ви е приятно да слушате плочата, докато четете «Тода Раба»“.

Всеки ден пристигаше нов подарък. Любимите й цветя, парфюм, музика, книги. Константин Демирис си бе направил труда да разбере предпочитанията на Мелина и тя естествено бе поласкана от вниманието му.

Когато се обади, за да му благодари, той заяви:

— За вас няма достоен подарък.

На колко ли жени го беше казвал?

— Ще обядвате ли с мен, Мелина?

Тя се готвеше да откаже, но се замисли: Какво пък, защо да не обядвам с Константин Демирис. Толкова е възпитан.

— Да.

Когато спомена пред Манос, че ще обядва с Константин Демирис, той остро възрази.

— Но защо, скъпа? Какво общо можеш да имаш с този ужасен човек. Защо трябва да се срещаш с него?

— Василис, той ми изпраща всеки ден малки подаръци. Искам да му кажа да престане.

Всъщност можех да му го кажа и по телефона.

Константин Демирис бе запазил маса в известния ресторант „Флока“ и когато Мелина пристигна, той