вече беше там.
— Дойдохте все пак — стана той. — Боях се, че ще размислите.
— Винаги държа на думата си.
Той я изгледа много сериозно.
— Аз също. Ще се оженя за вас.
Мелина поклати глава полуразвеселена, полуядосана.
— Господин Демирис, аз съм вече сгодена.
— За Манос ли? — Той махна презрително с ръка. — Не е подходящ за вас.
— Така ли? И защо, ако мога да знам?
— Проверих всичко. В семейството му има душевноболни, той страда от хемофилия, полицията се интересува от него по обвинение в сексуално насилие в Брюксел и изобщо не го бива в тениса.
Мелина искрено се засмя.
— А вие?
— Аз не играя тенис.
— Ясно. И заради това трябва да се омъжа за вас.
— Не. Ще се оженя за вас, защото искам да ви направя най-щастливата жена на света.
— Господин Демирис.
Той сложи ръка върху нейната.
— Коста.
Тя изтегли ръката си.
— Господин Демирис, дойдох тук, за да ви кажа, че искам да престанете да ми изпращате подаръци. Нямам намерение да се срещам повече с вас.
Той се загледа в нея в продължение на дълъг миг.
— Сигурен съм, че не сте жесток човек.
— Надявам се.
— Значи няма с лека ръка да разбиете сърцето ми — усмихна се той.
— Не мисля, че е толкова лесно. Славата ви отдавна се носи.
— Така беше, докато ви срещнах. От много време ви сънувам.
Мелина се разсмя.
— Говоря сериозно. Още съвсем млад четях за семейство Ламбру. Вие сте богати, а аз бях много беден. Нямах нищо. Едва свързвахме двата края. Баща ми беше докер на пристанището в Пирея. Имах четиринайсет братя, и сестри и само се карахме, за да поделим малкото, което имахме.
Въпреки намеренията си Мелина се трогна.
— Но сега вече сте богат — подметна тя.
— Така е и ще стана още по-богат.
— Как забогатяхте?
— С глад. С много, глад. И продължавам да съм гладен.
По очите му позна, че не я лъже.
— А как… как започна всичко?
— Наистина ли ви интересува?
— Да, наистина.
— Бях седемнайсетгодишен и отидох да работя в малка нефтодобивна компания в Средния Изток. Не печелих много. Веднъж вечерях с един от геолозите. Поръчах си пържола, а той — само супа. Попитах го защо не си взема пържола, а той ми обясни, че няма зъби и не може да събере пари, за да си направи изкуствени челюсти. Дадох му петдесет долара. След около месец една нощ той ми телефонира, за да ми съобщи, че е открил ново находище. Не беше съобщил на началника си. На сутринта започнах да събирам пари назаем и до вечерта купих опции за почти всички парцели около мястото. Находището се оказа едно от най-богатите в света.
Мелина слушаше прехласната.
— Това беше началото — продължи той. — Нужни ми бяха танкери, за да превозвам петрола. След време се сдобих с няколко. Дойде ред и на рафинерията, и на самолетната компания. И така продължих нататък.
Доста време след като се бяха оженили, Мелина разбра, че историята с пържолата е чиста измислица.
Мелина Ламбру нямаше никакви намерения да се вижда отново с Константин Демирис. Но благодарение на старателно организирани съвпадения Демирис успяваше да се появи там, където и тя бе поканена: на представление в театъра, на благотворителни сбирки. И всеки път тя усещаше властното му привличане. Колкото и неприятно да й беше, трябваше да признае, че в сравнение с него, Василис Манос бе ужасно скучен.
Мелина Ламбру харесваше фламандските художници и когато картината на Брьогел „Ловци през зимата“ се появи на пазара, Константин Демирис й я изпрати като подарък преди да успее да си я купи.
Мелина бе очарована — как разбираше какво харесва…
— Не мога да приема толкова скъп подарък — възпротиви се тя.
— Но това не е подарък. Ще трябва да ми платите за картината. Вечеряйте с мен тази вечер.
Тя се съгласи. Този човек бе неустоим. След около седмица Мелина развали годежа с Манос.
Когато съобщи решението си на Спирос, той онемя.
— Но защо, за бога? Защо?
— Защото ще се омъжа за Константин Демирис.
— Ти си полудяла — потресен извика той. — Как ще се омъжиш за него! За това чудовище! Той ще те съсипе.
— Грешиш, Спирос. Той е чудесен човек. И много се обичаме.
— Влюбена си ти — сряза я той. — Не зная какво е замислил, но съм сигурен, че няма нищо общо с любовта. Знаеш ли каква е славата му? Той…
— Всичко това е минало, Спирос. Аз ще стана негова жена.
Спирос така и не успя да я разубеди. След месец Мелина Ламбру и Константин Демирис се ожениха.
В началото бракът им изглеждаше съвършен. Константин бе забавен и внимателен. Той беше вълнуващ и страстен любовник и неспирно изненадваше Мелина с подаръци и екзотични пътешествия.
В първата брачна нощ той й каза:
— Първата ми жена не успя да ми роди дете. Ние с теб ще имаме много синове.
— И никакви дъщери? — подразни го Мелина.
— Може, ако ти искаш. Но първо ще е син.
Денят, в който Мелина разбра, че е бременна, Константин сияеше от щастие.
— Той ще поеме цялата ми империя.
В третия месец Мелина пометна. Константин беше вън от страната. Когато се върна и разбра какво се е случило, той едва не загуби разсъдъка си.
— Какво си направила? — крещеше Константин. — Как можа да се случи?
— Коста, аз…
— Била си невнимателна!
— Не, кълна ти се…
Той пое дълбоко дъх.
— Е, добре. Станалото станало. Ще имаме друг син.
— Аз… няма да мога — Мелина не смееше да го погледне в очите.
— Какво каза?
— Наложи се да ми направят операция. Няма да мога да имам деца.
Той стоеше като вцепенен. След това се обърна и излезе, без да продума.
