Спомени от полунощ

работа?

В кабинета си на улица „Айо Геронда“ Константин Демирис слушаше по телефона Алфред от Лондон.

— Заведох госпожица Алегзандър от летището в апартамента. Както ми бяхте поръчали, попитах иска ли да я закарам някъде другаде, но тя отказа.

— Не се е срещала с други хора, нали?

— Не, господине, като изключим няколкото телефонни разговора от апартамента.

За тях Демирис не се безпокоеше. Ана, икономката, щеше да му докладва. Остави слушалката доволен. Тя не представляваше непосредствена опасност, а и той щеше да се погрижи да я наблюдават. Очевидно нямаше към кого другиго да се обърне, освен към своя благодетел, Константин Демирис. Трябва да направя така, че в най-скоро време да замина за Лондон. Колкото може по-скоро.

Поне в началото новата работа се стори интересна на Катерин Алегзандър. Всеки ден пристигаха доклади от най-различни клонове и фирми от империята на Константин Демирис. Товарителници от завод за стомана в Индиана, счетоводни документи от автомобилна фабрика в Италия, фактури от вестникарска верига в Австралия, от златна мина, от застрахователна компания. Катерин сверяваше докладите, след което ги предаваше на Уим Вандийн. Той ги прочиташе, за да задържи информацията в невероятния си мозък, и почти мигновено изчисляваше процента на печалбата на компанията.

Постепенно Катерин опознаваше новите си колеги и с всеки изминат ден все повече се възхищаваше от красотата на старинната сграда, в която работеше.

Веднъж заговори с Ивлин Кей за това пред Уим и той занарежда:

— Тази сграда, проектирана от сър Кристофър Рен през 1721 година, е била предназначена за митница. След големия пожар в Лондон, Кристофър Рен направил нови проекти за близо петдесет черкви, между които „Свети Павел“ и „Свети Михаил“, нов проект за Лондонската борса и Бъкингамския дворец. Починал през 1723 година и бил погребан в катедралата „Свети Павел“. Тази сграда е превърната в административна през 1907 година, а по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война е била обявена от правителството за официално противовъздушно скривалище.

Скривалището представляваше просторно, укрепено помещение, в което се влизаше през метална врата. Катерин разглеждаше дебелите стени и си мислеше за смелите англичани — мъже, жени и деца, намерили подслон тук по време на кошмарните нападения на хитлеровите самолети.

Мазето бе просторно, по протежение на цялата сграда. В него бе и грамадният котел за отопление на помещенията, там бяха и електрическите и съобщителни съоръжения на кантората. Този котел им създаваше доста грижи. Няколко пъти Катерин слизаше долу с техниците, които отстраняваха поредната авария. Те го поправяха, обявяваха го за готов и си отиваха.

— Струва ми се доста опасен — казваше Катерин. — Дали няма да експлодира някой ден?

— Боже опази, госпожице. Няма такова нещо. Нали виждате тази предпазна клапа? Ако се стигне до прегряване, клапата ще изпусне излишната пара и всичко е наред. Няма защо да се боите.

След края на работния ден Лондон бе на нейно разположение. Лондон. Истински рай от театри, балетни постановки и концерти. Имаше и стари книжарници — „Фойлс“ и „Хачардс“, музеи, малки антикварни магазини, ресторанти. Катерин посещаваше често магазините за литографии на „Сесил Корт“, пазаруваше от „Харъдс“, „Фортнъм“, „Мейсън“ и „Маркс енд Спенсър“, пиеше неделния си чай в „Савой“

От време на време я спохождаха неканени мисли. Толкова много неща й напомняха за Лари. Нечий глас… подхвърлена фраза, одеколон или пък песен. Не. С миналото е свършено. Важно е бъдещето. С всеки изминат ден тя се чувстваше по-сигурна.

Катерин се сприятели с Ивлин Кей и понякога излизаха заедно. Една неделя посетиха изложба на открито по крайбрежието на Темза. Събрали се бяха десетки художници — и млади, и стари, те всички бяха изложили картините си. Обединяваше ги един-единствен факт — бяха неудачници, които вероятно никога нямаше да стигнат до самостоятелна изложба, в която и да е галерия. Катерин купи една от съжаление.

— Къде смяташ да я сложиш? — попита Ивлин.

— В мазето — отвърна Катерин.

Докато се разхождаха, срещаха художници, които рисуваха по плочите на тротоара с цветни тебешири. Някои рисунки бяха възхитителни. Минувачите спираха, заглеждаха се и подхвърляха по някоя и друга монета. Един ден на връщане от обяд, Катерин спря и се загледа в работата на възрастен мъж, който рисуваше красив пейзаж. Тъкмо беше приключил, когато заваля. Старецът стоеше и наблюдаваше как водните струйки отнасят картината му в канавката. Така си отиде целият ми досегашен живот, помисли Катерин.

Ивлин заведе Катерин на Шепърд Маркет.

— Ще видиш едно много интересно място.

Гледката наистина беше колоритна. Ресторантът „Тиди Долс“ бе тристагодишен, наоколо имаше сергии за списания, пазар, козметичен салон, хлебарница, магазини за антикварни стоки и няколко жилищни сгради.

Надписите по пощенските кутии й се видяха необичайни. На едната пишеше „Елен“ а под нея — „Уроци по френски“. На друга — „Рози — Преподаваме гръцки“.

— Тук изглежда живеят доста преподаватели? — рече Катерин.

Ивлин се засмя весело.

— Така е, само че знанията, които можеш да получиш от тези момичета, не се учат в училище.

Катерин се изчерви и това развесели още повече Ивлин.

През по-голяма част от времето Катерин бе сама, но винаги си намираше занимания, така че не се чувстваше самотна. Тя живееше активно, сякаш искаше да компенсира пропуснатите ценни мигове, които животът й бе отнел. Решила бе да не се тревожи нито за миналото, нито за бъдещето. Разходи се до Уиндзър Каел, разгледа катедралата в Кентърбъри и Хамптън Корт. В края на седмицата отиваше извън града, отсядаше в малки, стари странноприемници и с часове се разхождаше из околностите.

Жива съм, мислеше тя. Никой не се е родил щастлив. Всеки сам трябва да изгради щастието си. Оцелях. Млада и здрава съм и в бъдеще ме очакват много приятни неща.

В понеделник отиваше отново на работа. Отново при Ивлин, момичетата и Уим.

Уим Вандийн бе истинска загадка.

Катерин за първи път срещаше такъв странен тип. В кантората работеха двайсетина души. Уим помнеше наизуст заплатата на всеки, номера на осигуровката му и удръжките. Всичко това бе записано в компютъра, но той го държеше в главата си. Помнеше движението на сумите в касата за всеки месец и то в продължение на цели пет години — от времето, когато бе постъпил в компанията.

Уим Вандийн помнеше абсолютно всичко, което бе чул или видял. Обсегът на познанията му бе изумителен. И най-елементарният въпрос отприщваше истински водопад от информация. Въпреки всичко той бе асоциален човек.

Катерин често разговаряше с Ивлин за него.

— Не мога да разбера Уим.

— Той е ексцентрик — рече Ивлин. — Приеми го такъв, какъвто е. Единственото, което го интересува, са неговите числа. Струва ми се, че хората не го интересуват.

— Има ли приятели?

— Не.