Спомени от полунощ

— Излизал ли е някога? Искам да кажа с момиче.

— Не.

На Катерин й се струваше, че Уим е изолиран и самотен, и точно за това го чувстваше като сродна душа.

Обхватът на познанията на Уим непрекъснато я изумяваше. Една сутрин тя се събуди със силни болки в ухото.

— Най-добре е да се прибереш в това лошо време. И иди на лекар — посъветва я Уим.

— Благодаря ти. Непременно…

— Ухото се състои от: външно ухо, тъпанче, костици — чукче, наковалня и стреме, тъпанчева кухина, овално прозорче, евстахиева тръба, слухов нерв и ушен канал.

Веднъж Ивлин и Катерин отидоха да обядват с Уим в близката кръчма „Рамс Хед“. В задния салон няколко посетители хвърляха зарове.

— Интересуваш ли се от спорт, Уим? — попита Катерин. — Гледал ли си някога бейзболен мач, например?

— Бейзбол — повтори Уим. — Обиколката на топката за бейзбол е девет инча и половина. Направена е от прежда, навита около гумен конус, и е покрита с бяла кожа. Бухалката е изработена от ясен и в най- широката си част не превишава два инча и три четвърти, а на дължина е не повече от четирийсет и два инча.

Знае толкова много, мислеше си Катерин, но дали е усетил вълнението на самото преживяване?

— Ти играл ли си, например баскетбол?

— Баскетболът се играе на дървен или бетонен под. Топката е кръгла, кожена, с обиколка трийсет и един инча, надува се с гумен балон. Тежи от двайсет до двайсет и две унции. Баскетболът е измислен от Джеймс Найсмит през 1891 година.

Катерин получи своя отговор.

Понякога бе доста притеснително да си в компанията на Уим. Една неделя Катерин и Ивлин го заведоха до „Мейдънхед“ на Темза. Седнаха да обядват в „Комплийт Енглър“. След малко келнерът дойде да вземе поръчката.

— Днес имаме пресни миди — каза той.

— Обичаш ли миди? — обърна се Катерин към Уим.

— Срещат се няколко вида миди: черна, продълговата, пина, каменопробивач…

Келнерът го гледаше втренчено.

— А ще искате ли да си поръчате, сър?

— Не обичам миди — тросна му се Уим.

Катерин харесваше хората, с които работеше, но Уим имаше по-особено място в сърцето й. Усещаше колко е умен и в същото време самотен и изолиран.

Един ден попита Ивлин:

— Възможно ли е Уим да води „нормален“ живот? Да се влюби, да се ожени?

— Казах ти вече — въздъхна Ивлин. — Той е лишен от чувства. Никога няма да се привърже към никого.

Само че Катерин не вярваше в това. Веднъж-два пъти долови в погледа му искри на интерес, привързаност… та дори и на веселие. Искаше й се да го измъкне от тази изолация, да му помогне. А може би си въобразяваше, че има надежда?

Един ден в кантората се получи покана до всички за участие в благотворителен бал в „Савой“.

— Уим, танцуваш ли? — попита го Катерин.

— Такт и половина от мелодия в четири-четвърти изпълва ритмичната фигура на фокстрота. Мъжът започва основната стъпка с левия крак и прави две стъпки напред. Дамата започва с десния крак и прави две стъпки назад. След двете бавни стъпки следва една бърза под прав ъгъл в дясно. За приклякването, мъжът прави стъпка напред с левия крак и бавно прикляква, сетне с десния бавно отива напред. Бързо отскача с левия — вляво и накрая бързо прибира десния до левия.

Катерин се чудеше какво да каже. Той знаеше всичко, но едва ли разбираше значението му.

Константин Демирис й се обади по телефона късно една вечер, Катерин се готвеше да си ляга.

— Надявам се, не съм те събудил. Коста е на телефона.

— Не, разбира се, че не си ме събудил. — Тя искрено се зарадва да чуе гласа му. Толкова отдавна не бяха говорили. Той бе единственият човек, с когото можеше да поприказва за своето минало. Имаше чувството, че е неин стар приятел.

— Често си мисля за теб, Катерин. Безпокоя се, че си може би самотна в Лондон. Та ти не познаваш никого там.

— Само понякога — призна си Катерин. — Но се справям. Повтарям си твоите думи: „Забрави миналото и мисли за бъдещето.“

— Точно така. Като стана дума за бъдещето, искам да ти кажа, че утре пристигам в Лондон. Може ли да те заведа на вечеря?

— С най-голямо удоволствие — искрено се зарадва Катерин. Щяха да си поговорят и да му благодари за всичко, което бе направил за нея.

След като остави слушалката, Демирис се усмихна. Ловът започва.

Вечеряха в Риц. Салонът беше елегантен, храната — превъзходна, но Катерин бе толкова развълнувана, че не обръщаше внимание на нищо друго освен на мъжа, с когото бе тук. Имаше да му разказва толкова много неща.

— Служителите ти са чудесни — рече тя. — Уим например е изумителен. Досега не бях срещала човек, който…

Но Демирис не я слушаше. Изучаваше лицето й — колко красива и колко уязвима бе тя. Само не бива да я притискам, реши той. Ще играя бавно, за да изпия до дъно чашата на победата. В твоя чест, Ноел, и в чест на твоя любовник.

— Дълго ли ще останеш в Лондон? — попита го Катерин.

— Един-два дни. Трябва да уредя някои неща. — Не лъжеше. Само че можеше да ги уреди и по телефона. Време беше обаче да започне акцията по сближаване с Катерин, за да я направи зависима от себе си. Той се наведе напред.

— Разказвал ли съм ти за времето, когато работех на нефтените находища в Саудитска Арабия?

Демирис я заведе на вечеря и на другия ден.

— Ивлин сподели с мен, че вършиш отлично работата си. Смятам да ти повиша заплатата.

— Много си щедър — опита се да протестира Катерин. — Аз…

— Нямаш представа колко щедър мога да бъда — прекъсна я той, взирайки се в очите й.

Катерин се смути. Той е само любезен, мислеше тя. Най-добре да не си въобразявам разни неща.

На следващия ден Демирис си тръгна.

— Искаш ли да ме изпратиш на летището, Катерин?

— Да.

Той я очароваше, какъв привлекателен мъж. Беше забавен и остроумен и я ласкаеше с вниманието си. На летището Демирис я целуна по бузата.

— Радвам се, че прекарахме известно време заедно, Катерин.

— Аз също. Благодаря ти, Коста.

Стоя на летището, докато самолетът излетя. Привързвам се към него. Ще ми липсва.