6. Глава
Хората винаги се учудваха на близкото приятелство на Константин Демирис с неговия шурей Спирос Ламбру.
Спирос Ламбру бе почти толкова богат и влиятелен, колкото и Демирис. Демирис притежаваше най- голямата флотилия от товарни кораби в света; Спирос Ламбру — втората по големина. Константин Демирис контролираше верига от вестници и въздушни компании, нефтени находища, стоманодобивни заводи и златни мини; Спирос Ламбру имаше застрахователни компании, банки, безброй недвижими имоти и няколко химически завода. Отстрани съревнованието им бе лишено от озлобление, нещо повече, те бяха близки приятели.
— Не е ли чудесно наистина — казваха хората, — че двама от най-могъщите мъже в света са и такива близки приятели?
Всъщност те бяха непримирими съперници, които се ненавиждаха от цялото си сърце. Когато Ламбру си купи стофутова яхта, Константин Демирис веднага се сдоби със сто и пет футова, с четири дизелови мотора, тринайсет души екипаж и басейн.
Когато танкерите на Спирос Ламбру станаха дванайсет с тонаж около 200 000, Константин Демирис увеличи своите до двайсет и три с тонаж 650 000. Спирос Ламбру си купи състезателни коне, а Демирис веднага купи конюшня. Неговите коне се състезаваха редом с тези на Ламбру и естествено печелеха.
Двамата мъже се срещаха често, защото бяха членове на всевъзможни благотворителни комитети и на управителните съвети на различни корпорации. От време на време присъстваха на семейни тържества.
По темперамент бяха пълна противоположност. Докато Константин Демирис произхождаше от най- бедните квартали и със зъби и нокти бе проправял пътя си към върха, Спирос Ламбру бе аристократ по рождение. Строен, елегантен, винаги безупречно облечен, с изисканите маниери на доброто общество. Корените на семейството можеха да се проследят чак до Ото Баварски, властвал преди години като крал на Гърция. По време на първите политически вълнения в Гърция, отбран кръг хора предимно от олигархията, натрупала състояние от търговия, корабоплаване и земи. Бащата на Спирос Ламбру бил един от тях. Синът бе наследил цялата му империя.
Спирос Ламбру и Константин Демирис години наред поддържаха играта на приятелство. Ала всеки бе твърдо решен в крайна сметка да унищожи другия. Демирис, тласкан от инстинкта за самосъхранение, а Ламбру, заради държането на неговия зет към сестра му.
Спирос Ламбру бе суеверен човек. Той си даваше сметка за късмета, който бе имал в живота, и много внимаваше да не гневи боговете. От време на време се съветваше с гадатели. Беше достатъчно интелигентен, за да усеща техните мошеничества, но имаше една гледачка, която никога не грешеше. Тя беше предсказала аборта на Мелина и съдбата на нейния брак, както и мнозина други неща. Живееше в Атина.
Казваха й Мадам Пирис.
Константин Демирис пристигаше в кабинета си на улица „Айо Геронда“ всяка сутрин точно в шест. Докато конкурентите му отидеха на работа, той бе водил вече няколко часа разговори със своите агенти в над десет страни.
Кабинетът на Демирис бе внушителен. Големите, почти колкото стените, прозорци разкриваха удивителна гледка и той се чувстваше като господар на Атина. Подът бе от черен мрамор, мебелите — от стомана и кожа. На стените висяха картини от колекцията на кубистите и няколко платна на Пикасо. В центъра бе огромното му бюро от стъкло и стомана и висок, подобен на трон стол. Отгоре неизменно стоеше смъртната маска на Александър Велики, монтирана на кристална плоча. В основата й имаше надпис: „Александрос. Защитник на човека.“
Константин Демирис тъкмо влизаше в кабинета, когато телефонът иззвъня. Само пет-шест души знаеха този телефон.
— Kalimehra — каза той, като вдигна слушалката.
— Kalimehra — гласът от другата страна бе на личния секретар на Спирос Ламбру, Никос Веритос. Той очевидно беше неспокоен.
— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя, господин Демирис. Поискахте да ви позвъня, щом се добера до информация, която…
— Да. И каква е тя?
— Господин Ламбру има намерение да се сдобие с компанията „Орора Интърнашънъл“. Фигурира в списъка на нюйоркската стокова борса. Господин Ламбру има приятел в съвета на директорите, който му съобщил, че много скоро компанията ще получи голяма правителствена поръчка за строеж на бомбардировачи. Естествено всичко се пази в най-строга тайна. Акциите ще се повишат неимоверно много, когато се разбере за това…
— Борсата не ме интересува — сряза го Демирис. — Друг път не ме безпокойте, ако нямате да ми съобщите нещо сериозно.
— Съжалявам, господин Демирис. Просто си помислих…
Но Демирис вече беше затворил.
В осем часа, когато помощникът на Демирис Шанис Чараз влезе в кабинета, Демирис вдигна глава.
— В списъка на нюйоркската борса фигурира компанията „Орора Интърнашънъл“ — започна той направо. — Съобщи на всички наши вестници, че по сведение на анонимен източник в компанията се води разследване за злоупотреба. Искам да пишат непрекъснато за това, докато акциите не започнат да падат. След което започваш да купуваш, докато получим контролния пакет.
— Разбирам. Това ли е всичко?
— Не. След това вече може да пуснеш съобщение, че слуховете са неоснователни. И освен това, погрижи се на нюйоркската борса да стане известно, че Спирос Ламбру е започнал да купува акции по съвета на информатор от самата компания.
— Господин Демирис, в Съединените щати това се смята за криминално престъпление — деликатно рече Шанис Чараз.
— Знам това — усмихна се Демирис.
На около миля от кабинета на Демирис, Спирос Ламбру растеше в своя кабинет. Обстановката бе доказателство за еклектичния му вкус. Уникалните старинни мебели сяха с френски и италиански произход. На три от стените висяха творби на френски импресионисти. Четвъртата бе заета от платна на белгийски художници, като се започне от Ван Рейселберхе и се стигне до Де Смет. Входната врата имаше табела: СПИРОС ЛАМБРУ И СЪДРУЖНИЦИ, но съдружници нямаше и никога не бе имало. Спирос бе наследил от баща си преуспяващ бизнес и с течение на времето го бе разширил до размерите на простиращ се до почти всички краища на света конгломерат.
Спирос Ламбру би трябвало да е щастлив човек. Богат, преуспяващ, той се радваше на чудесно здраве. Но докато Константин Демирис беше жив, той никога нямаше да се успокои. Зет му бе истинско проклятие за него. Ламбру го презираше от дън душа. Демирис бе polymichanos, човек без задръжки и морал, който не подбираше средствата. Ламбру винаги го бе презирал заради отношението му към Мелина, но бясното съперничество помежду им имаше и своето твърде неприятно продължение.
Всичко започна преди около десетина години. Братът и сестрата обядваха заедно и Спирос бе така развълнуван, както Мелина никога не го бе виждала.
— Знаеш ли, Мелина, че всеки ден човечеството изразходва твърдо гориво, за създаването на което са били необходими хиляди години?
— Не, Спирос.
— Нуждата от петрол ще става все по-голяма, а танкери за превозването му няма да стигат.
— Намислил си да построиш няколко ли?
Той кимна.
— Само че те няма да са обикновени танкери. Ще построя цяла флотилия от двойно по-големи от досегашните танкери. — Гласът му потреперваше от вълнение. Вече няколко месеца правя изчисления. Ето
