най-известните доставчици на наркотици в Европа. Беше член на Мафията, на Организацията. Говореше се, че начините му за прехвърляне на стока са се изчерпали. Тъкмо за това много държеше да сключи тази сделка.
— Боя се, че ще трябва да се обърнете към някой друг.
Тони Ризоли седеше, впил хладен поглед в Спирос. Най-накрая кимна.
— Е, добре. — Извади визитната си картичка от един джоб и я хвърли пренебрежително на бюрото. — Ако все пак промените решението си, ето къде можете да ме откриете. — Стана и бързо напусна кабинета.
Спирос Ламбру взе картончето на което пишеше: „Антъни Ризоли — внос-износ“, следваше адресът на един от атинските хотели и телефонният номер.
Никос Веритос бе изслушал разговора с широко разтворени очи. Той се обърна към шефа си.
— Наистина ли?
— Да. Ризоли търгува с хероин. Допуснем ли го до някой от нашите кораби, правителството може да ги конфискува.
Тони Ризоли излезе от кантората на Ламбру побеснял.
Той бе израсъл в нюйоркския квартал „Хелс Кичън“, който се намираше в центъра на западния район на Манхатън, между Пето Авеню и Хъдсън Ривър, а на север и на юг се простираше от Двайсет и трета до Петдесет и девета улица. Погледнато психологически и емоционално, „Хелс Кичън“ представляваше град в града. Запазена територия. Улиците се управляваха от няколко банди — Гофърс, Парлър Моб, Горилас и Родс. Едно убийство струваше сто долара, а за осакатяване взимаха по-малко.
Обитателите на „Хелс Кичън“ живееха в мръсни коптори, които гъмжаха от плъхове, въшки и хлебарки. Бани нямаше и децата се къпеха в Хъдсън, където се изливаха и отходните води на квартала. Наоколо вонеше от купища умрели и удавени кучета и котки.
На улиците никога не цареше мир и покой. Сирена на пожарникарска кола, бързаща към мястото на произшествието, бой между банди на покрива на някоя от сградите сватбена процесия деца, които ритат… преследвачи на избягал кон… стрелба. Единственото място, където децата можеха да играят, бе улицата, покривите и празните места между сградите, обикновено затрупани със смет, а през лятото и вонящите води на реката. Над всичко това се носеше неприятният мирис на бедност. Именно в такава атмосфера бе израснал Тони Ризоли.
Един от първите спомени на Тони бе, че някой го събори на земята и му задигна парите за мляко. Беше седемгодишен. По-големите и по-едри момчета бяха непрестанна заплаха. Пътят до училище бе ничия територия, а самото училище — бойно поле. Петнайсетгодишен, Ризоли имаше яко тяло и се ползваше със славата на побойник. Биеше се с удоволствие и тъй като го биваше в този спорт, той бе започнал да демонстрира своето превъзходство. Участваше с приятелите си в боксовите мачове в „Стилмънс Джим“.
От време на време някои от главатарите на бандите се отбиваха, за да хвърлят по един поглед на боксьорите. Франк Костело идваше веднъж-два пъти в месеца заедно с Джо Адонис и Лъки Лучано. Много се забавляваха от играта на младоците и за да е пълно удоволствието им, дори залагаха. По онова време Тони Ризоли бе на върха и бързо стана любимец на шефовете.
Един ден, докато се преобличаше в съблекалнята, подслуша разговор между Франк Костело и Лъки Лучано.
— Това хлапе е златна мина — твърдеше Лучано. — Спечелих пет хилядарки миналата седмица от него.
— Ще заложиш ли на него за мача му с Лу Доменни?
— Разбира се. И то десятка.
— Какъв е залогът?
— Десет към едно. Но защо питаш? Той няма начин да не победи.
Тони Ризоли не беше много наясно, какво означава целият този разговор. Отиде при по-големия си брат Джино и му разказа всичко.
— Господи! — възкликна Джино. — Та тия залагат много пари за теб.
— Но защо? Аз не съм професионалист.
Джино се замисли. След миг попита:
— Не си губил мач досега, нали?
— Не.
— Най-вероятно в началото са залагали съвсем дребни суми, след което са видели, че си много талантлив и са започнали да влагат много пари.
— На мен това нищо не ми говори.
Джино стисна ръката му и рече сериозно:
— Може и да ти заговори. И на двама ни. Слушай мен, малкия…
Мачът с Лу Доменик се проведе в петък следобед в „Стилмънс Джим“. Дойдоха и шефовете — Франк Костело, Джо Адонис и Албърт Анастасия, Лъки Лучано и Майер Лански. С удоволствие наблюдаваха тупаника, но още по-голямо удоволствие им доставяше фактът, че са намерили чудесен начин за печелене на пари от тези момчета.
Лу Доменик беше седемнайсетгодишен, с една година по-голям от Тони и с три килограма по-тежък. Но не можеше да се мери с класата на Тони и инстинкта му да убива.
Мачът щеше да има пет рунда. Тони спечели първия без усилие. Втория и третия — също. Ония долу вече брояха парите си.
— Това момче ще стане световен шампион! — крещеше пискливо, с пресеклив от вълнение глас Лъки Лучано. — Колко заложи?
— Десет хилядарки — отговори Франк Костело. — Най-изгодното съотношение е петнайсет към едно. На това хлапе вече му се носи славата.
В този миг се случи нещо, което никой не очакваше. По средата на петия рунд Лу Доменик свали Тони с ъперкът. Реферът започна да брои доста бавно при това, без да откъсва загрижения си поглед от каменните лица на публиката.
— Изправи се бе, копеле гадно! — изврещя Джо Адонис. — Ставай и се бий!
Броенето продължаваше и въпреки мудността на рефера стигна десет. Тони Ризоли все така лежеше на тепиха.
— Кучи син! Само от един удар!
Зрителите се заловиха да броят загубите си. Този път те бяха значителни. Джино отнесе Тони в една от съблекалните. Изплашен до смърт да не разкрият играта им, Тони не смееше да отвори очи.
Едва когато беше на сигурно място, у дома, той си отдъхна.
— Успяхме! — крещеше брат му, обезумял от радост. — Знаеш ли колко спечелихме от цялата работа? Почти хиляда долара.
— Аз все още не разбирам нищо…
— Взех назаем пари, за да заложа на Доменик — петнайсет към едно. Ние сме богати!
— А ония няма ли да побеснеят?
— Никога няма да разберат — ухили се Джино.
На следващия ден на излизане от училище Тони видя пред вратата дълга черна лимузина. На задната седалка седеше Лъки Лучано. Той махна на момчето и каза.
— Влизай!
Сърцето на Тони заби със страшна скорост.
— Не мога, господин Лучано, ще закъснея…
