чуй. Един галон суров петрол, превозен от Персийския залив до източния бряг на Съединените щати, струва седем цента. На един голям танкер цената му ще падне до три цента. Представяш ли си какво означава това?
— Спирос, откъде ще вземеш пари за такава голяма флотилия?
— Ето това е най-приятната част от моя план. Няма да ми струва нито цент.
— Как така?
— Другия месец заминавам за Щатите, за да говоря с ръководителите на най-големите петролни компании. С моите танкери ще мога да им доставям петрол на два пъти по-ниска цена.
— Но ти нямаш тези танкери.
Усмивката му премина в гримаса.
— Така е, но ако успея да сключа с компаниите дългосрочни договори, банките ще ми отпуснат заеми, с които да ги построя. Какво ще кажеш?
— Мисля, че си гениален. Планът е страхотен!
Мелина бе така развълнувана от идеята на брат си, че още същата вечер я разказа на Демирис.
— Чудесно го е намислил, нали? — завърши тя.
Константин Демирис мълча минута-две.
— Брат ти е мечтател — рече той най-накрая. — Това никога няма да се осъществи.
— Но защо, Коста? — изумено го погледна Мелина.
— Защото е твърде лекомислено. Първо, нуждата от петрол никога няма да бъде толкова голяма и тези гигантски танкери ще трябва да пътуват полупразни. Второ, много се съмнявам, че нефтените компании ще поверят безценния си петрол на някаква флотилия фантом, която дори не съществува реално. И трето, същите тези банкери ще го изритат със смях от кабинетите си.
Лицето на Мелина помръкна.
— А той беше толкова ентусиазиран. Защо не поговориш с него?
— Ще го оставим да си мечтае. Най-добре е дори да не знае за нашия разговор.
— Добре, Коста. Както кажеш.
Рано на другата сутрин Константин Демирис замина за Съединените щати, за да обсъди гигантските танкери. Много добре знаеше, че петролните резерви извън обсега на Съединените щати и Съветския блок се контролират от седемте сестри: „Стандард Ойл Къмпани“ в Ню Джързи, „Стандард Ойл Къмпани“ в Калифорния, „Гълф Ойл“, „Тексас Къмпани“, „Сокони вакуум“, „Роял Дъч Шел“ и „Англо-Ираниън“. Ако успееше да убеди поне едната от тях, останалите щяха да я последват.
Константин Демирис посети първо „Стандард Ойл“ в Ню Джързи. Имаше среща с Оуен Къртис, четвъртия вицепрезидент.
— Какво мога да направя за вас, господин Демирис?
— Имам една идея, която би могла да донесе големи печалби на вашата компания.
— Споменахте нещо такова по телефона. — Къртис хвърли бърз поглед към часовника си. — Имам среща след няколко минути. Моля ви, бъдете кратък…
— Ще бъда много кратък. За да пренесете един галон суров петрол от Персийския залив до източните брегове на Съединените щати, плащате седем цента.
— Точно така.
— А ако ви обещая, че ще превозвам вашия петрол за три цента на галон?
— Как ще извършите това чудо? — усмихна се Къртис снизходително.
— С флотилия от танкери, всеки от които ще е с двойно по-голяма вместимост от сегашните. Мога да превозя вашия петрол със скоростта, с която го изпомпвате от земята.
Къртис внимателно се вгледа в Демирис.
— А откъде ще вземете всичките тези танкери?
— Ще ги построя.
— Вижте, ние нямаме интерес към капиталовложения в…
— Няма да ви струва нито цент — прекъсна го Демирис. — Единственото, което искам от вас, е дългосрочен договор за превозване на вашия петрол на цена, два пъти по-ниска от тази, която плащате сега. Парите ще взема от банките.
Настъпи продължителна напрегната тишина. Най-накрая Къртис се покашля и каза:
— Най-добре да се качим горе и да се срещнете с нашия президент.
Така започна всичко. Останалите компании на драго сърце сключиха договори с Константин Демирис за новите танкери. Докато Спирос Ламбру разбере какво става, вече беше твърде късно. Пристигна веднага в Съединените щати, но успя да сключи договори само с няколко независими компании. Демирис бе обрал каймака на пазара.
— Той ти е съпруг — беснееше Ламбру, — но кълна ти се, Мелина, някой ден ще ми плати за това.
Мелина беше съсипана. Имаше чувството, че е предала брат си. Но когато повдигна въпроса пред мъжа си, той само сви рамене.
— Не аз отидох при тях, Мелина. Те дойдоха при мен. Можех ли да им откажа?
И това бе краят на разговорите за танкерите.
Спирос се разстройваше много повече от отношението на Демирис към Мелина, отколкото от конфликтите в бизнеса.
Би могъл да отмине факта, че Константин е известен донжуан — в края на краищата всеки мъж има право да се забавлява. Но той го правеше по толкова безцеремонен начин, че обиждаше не само Мелина, но и цялата фамилия Ламбру. Историята на Демирис с артистката Ноел Паж бе най-скандалният пример. Светските хроники по цял свят я отразяваха надълго и широко.
Никос Веритос, помощникът на Спирос Ламбру, влезе в кабинета на своя шеф. Работеха заедно от петнайсет години. Той беше компетентен, но лишен от въображение, човек без бъдеще, скучен и безличен. Съперничеството между двамата роднини предостави на Веритос златна възможност. Той бе заложил на картата на Константин Демирис и от време на време му подаваше секретна информация, надявайки се на съответната награда.
— Извинете — приближи той бюрото. — Господин Антъни Ризоли иска да говори с вас.
— Добре — въздъхна Ламбру. — Нека да свършим и с това. Покани го.
Антъни Ризоли бе прехвърлил четирийсетте. Чернокос, с тънък орлов нос и дълбоки кафяви очи. Движеше се с походката на боксьор. Беше облечен с бежов костюм, жълта копринена риза и меки кожени обувки. Говореше тихо и спокойно и въпреки всичко от него се излъчваше някаква скрита заплаха. Радвам се да ви видя, господин Ламбру.
— Заповядайте, господин Ризоли. Новодошлият се настани на един стол.
— Е, какво мога да направя за вас?
— Обясних на господин Веритос, че искам да наема един от товарните ви кораби. Имам фабрика в Марсилия и искам да превозя тежко оборудване до Съединените щати. Ако се споразумеем сега, ще мога да ви осигуря доста поръчки и в бъдеще.
Спирос се облегна назад и внимателно разгледа мъжа.
— Това ли е всичко, което възнамерявате да превозите, господин Ризоли? — попита той най-сетне.
— Моля? — смръщи вежди Тони Ризоли. — Не ви разбирам.
— Напротив, мисля, че ме разбрахте. Моите кораби не са на ваше разположение.
— Защо? Каква е причината?
— Наркотиците, господин Ризоли. Вие търгувате с наркотици.
— Вие сте луд — присви очи мъжът. — Давате ухо на всевъзможни слухове.
Но това не бяха само слухове. Спирос Ламбру бе проучил внимателно този човек. Ризоли бе един от
