Студиото беше пълно със статисти, повечето от тях с доста нескопосано ушити униформи.
— Извинете — попита Катерин първия човек, който мина покрай нея. — Алан Бенджамин тук ли е?
— Дребничкият ефрейтор ли? Ето го там.
Катерин се извърна и го видя — крещеше на един мъж с генералски пагони:
— Изобщо не ме интересува какво казва режисьорът, който набира актьорите. Писна ми от генерали. Трябват ми сержанти. — Той вдигна отчаяно ръце. — Всеки иска да бъде началник, никой — подчинен.
— Извинете — приближи се Катерин. — Казвам се Катерин Алегзандър.
— Слава богу! — възкликна мъжът. — Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно. Взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Оставям всичко във ваши ръце. — Той се обърна и излезе.
Слаб, побелял мъж е пуловер се приближи до нея с усмивка.
— Трябва ли ви помощ?
— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.
— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън, асистент-режисьор.
— Как смятате, ще успеете ли да се справите с режисурата?
— Ще опитам — отговори той с иронична усмивка. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. Положението не е толкова лошо, колкото ви се струва. Нужна е организация. Сценарият е написан, постановката е готова.
Катерин се огледа.
— Тия униформи са кошмарни. Не изглеждат никак добре.
— Съгласен съм — кимна О’Брайън.
Катерин и О’Брайън приближиха статистите. Те се надникваха.
— Момчета, тишина — изкрещя О’Брайън. — Това е госпожица Алегзандър. Тя отговаря за всичко тук.
— Моля ви застанете в редица, за да ви огледаме добре.
В този миг се разнесе безгрижен смях. Катерин се обърна. Един от униформените мъже стоеше в ъгъла и разговаряше с няколко момичета, които попиваха всяка негова дума и се кискаха.
— Извинете, не бихте ли се присъединили към нас? — извика Катерин ядосано.
— На мен ли говорите? — попита мъжът.
— Да. Искам да започна работа.
Мъжът бе изключително привлекателен, висок и строен, с черна, почти синя коса и пламенен поглед. Униформата му стоеше чудесно. Беше с пагони на капитан, а на гърдите му се мъдреха всевъзможни награди и отличия.
— Какви са тези медали? — втренчи поглед тя.
— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — в дълбокия глас прозираше ирония и любопитство.
— Свалете ги.
— Но защо? Мислех, че ще придадат цвят на филма.
— Забравяте една подробност. Америка все още не е във война. Сигурно сте ги спечелили на някой карнавал.
— Колко сте права — съгласи се той. — Не се бях сетил за това. Ще сваля някои.
— Свалете
По време на обяда мъжът се приближи до масата на Катерин.
— Е, как бях тази сутрин? Сторих ли ви се убедителен?
Държането му я вбесяваше.
— Носите униформата с огромно удоволствие и закачате момичетата, но минало ли ви е през ума да се запишете в армията?
— И да ме застрелят! — погледна я той учудено. — Това е работа за хлапета.
Катерин щеше да избухне всеки миг.
— Презирам ви.
— Но защо?
— Щом не се досещате сам, никога няма да мога да ви обясня.
— Защо не опитате все пак, по време на вечеря, например… Във вашия апартамент. Знаете ли да готвите?
— Изобщо не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на господин О’Брайън да ви изпрати чек с хонорара за тази сутрин. Как се казвате?
— Дъглас. Лари Дъглас.
Случката с нахалния статист разстрои Катерин и тя реши да го забрави. Но кой знае защо това се оказа доста трудно.
Когато се върна във Вашингтон, Уилям Фрейзър я посрещна с думите:
— Много ми липсваше. Почти не спрях да мисля за теб. Обичаш ли ме?
— Много Бил.
— И аз те обичам. Искаш ли да излезем тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти?
Катерин знаеше, че тази вечер той ще й направи предложение.
Отидоха в изискания „Джеферсън Клъб“. Изведнъж в салона влезе Лари Дъглас, все така в униформата на военен летец — с всички медали на гърдите. Катерин не можеше да повярва на очите си, когато той се запъти към тяхната маса и поздрави не нея, а Фрейзър.
Бил се изправи.
— Кати, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, да ти представя госпожица Алегзандър, Катерин Алегзандър. Лари е от Кралските въздушни войски. Беше командир на американската ескадрила. Успяха да го убедят да оглави базата във Вирджиния, където ще се подготвят някои от нашите момчета.
Като на забавена лента Катерин си припомни как му нареди да си свали отличията. Той се беше подчинил с усмивка. Колко самоуверено и арогантно се беше държала! Нарекла го бе дори страхливец! Идеше й да се скрие под масата.
На следващия ден Лари Дъглас й се обади в службата. Тя не пожела да говори с него. След края на работния ден я чакаше на улицата. Беше свалил медалите и носеше нашивки на младши лейтенант.
— Добре ли е така? — усмихна се той.
— Не е ли не е ли наказуемо да носите знаци, които не отговарят на чина ви? — удивено попита тя.
— Не зная. Мислех, че вие отговаряте за тези неща.
Тя го погледна в очите и разбра, че това, което става, бе по-силно от нея. Този човек притежаваше неустоима притегателна сила.
— Какво искате от мен?
— Всичко. Искам вас.
Отидоха в жилището му и се любиха. Катерин изпита неописуемо, върховно удоволствие, разлюляло не само стаята, но и цялата вселена: истинска експлозия, главозамайващ екстаз, невероятно омаломощително пътешествие, в което ту пристигаш, ту отлиташ — безкрайно колело. Тя лежеше изтощена и няма, притискаше Лари в обятията си, обзета от копнежа никога да не го пусне, за да не дойде и краят на това преживяване.
Ожениха се пет часа по-късно в Мериланд.
Седнала в самолета за Лондон, на път към новия живот Катерин си мислеше:
