Спомени от полунощ

те обичам винаги“. Как ли се измерва това „винаги“? С часовник за варене на яйца? „Колко дълбок е океанът“? Какво ли е имал предвид Ървин Бърлин? Една стъпка? Или може би две? И „Повече от вечно“. Отивам си. Искам развод. „Една омагьосана вечер“. Ще се изкачим на връх Чумерка. „Ти, нощта и музиката“. Управителят на хотела ми каза, че тук наблизо имало пещери… „Обичам те нежно“. Никой няма да разбере… сега, когато е заспала. „Бъди моя любов“. Слушахме песните, гледахме филмите и наистина мислехме, че животът ни ще бъде такъв. Толкова много му вярвах. Дали ще мога да повярвам отново някому? Какво ли съм направила, за да поиска да ме убие?

— Госпожице Алегзандър?

Катерин отвори сепнато очи. Пилотът стоеше до нея.

— Кацнахме. Добре дошли в Лондон.

На летището я чакаше лимузина.

— Аз ще се погрижа за госпожица Алегзандър. Казвам се Алфред. Ще искате ли първо да отидем в апартамента ви?

Моят апартамент.

— Да, би било чудесно.

Катерин се отпусна на меката седалка. Всичко бе толкова невероятно! Благодарение на Константин Демирис тя бе пътувала с частен самолет и имаше жилище. Той или беше най-щедрият човек на света или… Не можеше да измисли друга причина. Вероятно наистина е най-щедрият човек в света. Трябва да намеря подходящ начин да му покажа своята признателност.

Апартаментът на улица „Елизабет“ близо до „Итън Скуеър“ беше суперлуксозен. Просторно антре, богато и красиво мебелирана дневна с кристален полилей, облицована с ламперия библиотека, заредена е продукти кухня, три прекрасно обзаведени спални и стаи за прислугата.

На вратата я посрещна жена в черна рокля на около четирийсет години.

— Добър ден, госпожице Алегзандър. Казвам се Ана съм вашата икономка.

Ами да. Икономка. Катерин бе започнала да приема всичко някак съвсем естествено.

— Много ми е приятно — рече тя.

Шофьорът внесе куфарите и ги остави в спалнята.

— Лимузината е на ваше разположение — каза той. — Само кажете на Ана, когато сте готова да отидем в кантората, и ще дойда да ви взема.

Лимузината е на мое разположение. Естествено.

— Благодаря ви.

— Ще разопаковам багажа — рече Ана. — Ако се нуждаете от нещо, кажете.

Докато жената се занимаваше с багажа, Катерин обиколи отново апартамента. Погледът й спря на красивите тоалети, купени за нея от Демирис. Всичко е като в чуден сън. Имаше нещо нереално в лекотата, с която се уреждаха нещата. Само преди четирийсет и осем часа тя поливаше розовите храсти в манастира. А ето я сега в обстановка, достойна за графиня. Каква ли щеше да е работата й! Ще направя всичко, което е по силите ми. Не бих искала да го разочаровам. Такъв чудесен човек. Неочаквано се почувства страшно изморена. Полегна на мекото удобно легло. Ще се отпусна само за няколко минути. Затвори очи.

Давеше се и крещеше за помощ. Към нея със замах плуваше Лари. Когато наближи, протегна ръка и натисна главата й под водата. След това се озова в тъмната пещера, прилепите се блъскаха в нея, скубеха косите й, биеха лепкави криле в лицето й. Катерин се събуди и седна в леглото си цялата трепереща.

Пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Стига вече. Край на всичко това. То беше вчера. А днес е вече друг ден. Никой няма да ти стори зло. Никога.

Икономката стоеше пред спалнята на Катерин, заслушана в писъците на младата жена. Щом настъпи тишина, тя се отправи на пръсти към хола и се обади по телефона на Константин Демирис.

„Еленик Трейд Корпорейшън“ се намираше на „Бонд Стрийт“ 217, близо до „Пикадили“, в стара правителствена сграда, превърната в административна. Отвън тя бе истински шедьовър на архитектурата — издържана и красива.

Когато пристигна, служителите вече я чакаха. До вратата стояха седем-осем души, за да я поздравят.

— Добре дошли, госпожице Алегзандър. Аз съм Ивлин Кей. Това е Карл… Тъкър… Матю… Джени…

Поредица от имена и лица, които не можа да запомни.

— Добър ден.

— Кабинетът ви е готов. Ще ви го покажа.

— Благодаря ви.

Приемната бе подредена с много вкус. Голям диван стил „Честърфийлд“, до него два стола „Чипъндейл“, а на стената зад тях — голям гоблен. Тръгнаха по дълъг, застлан с килим коридор, и минаха през просторната заседателна зала с чамова ламперия и дълга полирана маса с наредени кожени кресла.

Най-накрая влязоха в много уютен кабинет със стари, но удобни столове и кожено канапе.

— Кабинетът е изцяло на ваше разположение.

— Чудесен е.

На бюрото имаше цветя.

— От господин Демирис са.

Колко мило!

С нея беше Ивлин Кей, възпълничка жена на средна възраст, с приятна външност и естествено държане.

— Ще ви трябват няколко дни, докато свикнете с обстановката, но работата не е никак сложна. Ние сме един от нервните центрове на империята Демирис. Координираме информацията, която идва от клоновете в този регион на света, я изпращаме в Атина. Аз ръководя кантората. Вие ще сте моя помощничка.

— Разбирам.

Значи съм помощник на ръководител кантора. Катерин нямаше представа какво се очаква от нея. Захвърлили я бяха в свят, пълен с чудеса. Частни самолети, лимузини, красив апартамент, прислужници.

— Уим Вандийн е математическият ни гений. Прави изчисленията и ги записва в главната книга за финансови анализи. Мозъкът му работи по-бързо от доста сметачни машини. Нека идем в неговия кабинет и ще ви запозная.

Стигнаха до вратата му и Ивлин отвори, без да почука.

— Уим, да те запозная с новата ми помощничка.

Катерин пристъпи една-две крачки. Уим Вандийн бе трийсетинагодишен, слабоват, с отпусната долна челюст и доста празен поглед, отправен към прозореца.

— Уим! Уим! Запознай се с Катерин Алегзандър.

Той се обърна.

— Истинското име на Екатерина Първа е Марта Сковронка. Родена през 1684 година, тя била прислужничка, заловена от руснаците. По-късно се оженила за Петър Велики и била императрица на Русия от 1725 до 1727 година. Екатерина Велика, дъщеря на германски принц, е родена през 1729 година и се омъжила за Петър, който станал император Петър III през 1762 и наследила трона му в същата година, когато, както се говори, наредила да го убият. По време на нейното царуване Русия участвала в трите поделби на Полша и е водила две войни с Турция… — Информацията се лееше като монотонен порой.

— Много… много интересно — успя да промълви, стъписаната Катерин.

Уим Вандийн продължаваше да гледа настрани.

— Уим е малко стеснителен — обади се Ивлин.

Стеснителен ли? Толкова е странен. Кой знае. Може и да е гениален. Каква ли е тази