Спомени от полунощ

залязващото слънце. В далечината долу се съзираше тюркоазеното море.

— Господин Демирис нареди да си изберете тоалети.

Катерин изведнъж си даде сметка, че е все още с манастирските одежди.

— Благодаря ви. — Тя се отпусна на мекото легло с чувството, че сънува. Кой ли беше този непознат и защо бе толкова внимателен с нея?

След около час пред вратата на къщата спря пикап, пълен с тоалети. Представиха й моделиерката.

— Казвам се мадам Димас. А сега да видим какво можем да направим. Бихте ли се съблекли?

— Моля?

— Ако обичате, свалете дрехите си. Доста трудно ми е да отгатна каква е фигурата ви под тях.

Не можеше да си спомни от колко време не беше се събличала пред друг човек.

С бавни, стеснителни движения Катерин свали дрехите си. Когато, съвсем гола, застана пред опитния поглед на жената, тя прочете в него възхищение.

— Имате много хубава фигура. Мисля, че ще свършим добра работа.

Двете помощнички внесоха големи кутии с рокли, бельо, блузи, поли и обувки.

— Изберете онова, което ви харесва и ще пробваме.

— Но… аз не мога да си позволя да купя нищо — възрази Катерин. — Нямам пари.

— Доколкото зная, парите не са проблем — засмя се мадам Димас. — Господин Демирис има грижата.

Но защо?

Докосването на тъканите събуди спомените й за дрехите, които вероятно бе носила. Тук имаше рокли от коприна, туид и памук в огромно разнообразие от цветове.

Трите жени работеха бързо и сръчно и само след два часа Катерин разполагаше с половин дузина красиви тоалети. Седеше като замаяна в стаята и не знаеше какво да прави.

Ето, имам дрехи, а нямам къде да отида, мислеше тя. И все пак имаше къде — в града. Ключът към онова, което й се беше случило, бе в Атина. Сигурна беше. Младата жена се изправи. Хайде, непозната приятелко. Ще се опитаме да разберем коя си всъщност.

Катерин се повъртя в преддверието на голямата къща.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита един от прислужниците.

— Да. Искам да отида в града. Бихте ли повикали такси?

— Мисля, че не е необходимо. Имаме няколко коли на разположение. Веднага ще повикам шофьора.

— Благодаря ви.

Катерин все още се колебаеше. Дали пък господин Демирис няма да се ядоса, че е отишла в града? Не че й беше казал да не ходи.

След няколко минути, настанена на задната седалка на елегантния даймлър, тя се носеше към центъра на Атина.

Катерин беше зашеметена от шума на гъсто населения град и редуващите се пред погледа й руини и паметници.

Шофьорът посочи напред и гордо заяви:

— Това е Партенонът, госпожице, ето там на върха на Акропола.

Катерин се загледа в познатата сграда от бял мрамор.

— Построен в чест на Атина, богинята на мъдростта — чу се тя да казва.

Шофьорът се усмихна одобрително.

— Да не сте студентка по история, госпожице?

Сълзи на безсилие замъглиха очите й.

— Не зная — прошепна тя. — Не зная.

Отминаха поредния архитектурен паметник.

— А това е театърът на Херод Атински. Както виждате, някои стени са още запазени. Побирал е над пет хиляди зрители.

— Шест хиляди двеста петдесет и седем — добави тихо Катерин.

Сред древните останки стърчаха модерни хотели и административни сгради — причудлива смесица на минало и настояще. Лимузината прекоси обширен парк в центъра на града с искрящи, танцуващи фонтани. По тротоарите край парка имаше масички със сини тенти над зелените и оранжевите стълбове.

Виждала съм това преди, помисли Катерин, и усети, че ръцете й изстиват от вълнение. Тогава бях щастлива.

Почти на всяка пресечка имаше кафене, а на всеки ъгъл стояха мъже, които продаваха току-що извадени от морето сюнгери. Цветарските павилиончета приличаха на гигантски букети.

Лимузината приближи площад „Синтагма“.

На близкия ъгъл се появи табелата на някакъв хотел.

— Моля ви, спрете! — помоли Катерин.

Шофьорът приближи колата до бордюра. Катерин се задъхваше от вълнение. Виждала съм този хотел, била съм тук.

— Бих искала да сляза — с треперещ глас промълви тя. — Може ли да ме вземете след около два часа?

— Разбира се, госпожице. — Мъжът побърза да излезе, за да отвори вратата, и Катерин се озова на напечения от слънцето тротоар. Краката й трепереха. — Добре ли сте, госпожице?

Младата жена мълчеше. Имаше усещането, че се намира на ръба на дълбока пропаст и всеки миг ще се сгромоляса в бездънната й паст.

Непознат мъж вървеше бързо срещу нея и не сваляше поглед от лицето й. Когато доближи, забави крачка, а на лицето му се изписа изненада. Мъжът бе висок, мургав и — Катерин бе сигурна, че никога не го бе виждала преди. И все пак…

— Здравей — поздрави той, видимо зарадван от неочакваната среща.

— Здравейте. — Катерин си пое дълбоко дъх. — Познавате ли ме?

— Разбира се, че те познавам — засмя се той.

Сърцето й подскочи. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. Само че как да попита един непознат сред уличната тълпа: „Коя съм аз?“

— Дали… дали не можем да поговорим някъде? — попита тя.

— Най-добре.

Още миг и Катерин щеше да изпадне в паника. Всеки момент загадката за нейната самоличност щеше да се разкрие. Въпреки всичко изпитваше ужасен страх. Ами ако не искам да зная? Ако съм сторила нещо ужасно?

Мъжът я водеше към малка, открита таверна.

— Толкова се радвам, че се срещнахме — рече той.

— Аз също — промълви тя.

Към масата им се приближи келнер.

— Какво ще пиеш? — попита мъжът.

— Нищо — поклати глава тя.

За толкова неща искаше да попита. Но от къде да започне?

— Много си красива — обади се спътникът й. — Това е направо съдба. Не си ли съгласна?

— Да. — Още малко и щеше да се разтрепери от вълнение. Най-сетне се реши и попита: — А… къде сме се срещали преди?

Той се засмя.

— Има ли някакво значение, гълъбче? Париж, или Рим, на конни състезания или на някакво събиране. — Той се пресегна през масата и стисна дланта й. — Толкова красива не съм срещал тук. Каква е цената ти?

Катерин скочи стъписана.