В понеделник рано сутринта Лара пристигна в кабинета на Хорас Гутман с плановете на строежа в Куинс. Веднага я поканиха при него.
— Радвам се да те видя, Лара. Сядай.
Тя остави плановете на бюрото и седна срещу него.
— Преди да ги разгледаш, трябва да ти призная нещо, Хорас.
Той се облегна назад.
— Да?
— Тази история, която ти разказах в събота, за Гари, Индиана…
— Какво?
— Никога не съм била в Гари, Индиана. Исках да ти направя впечатление.
Той се разсмя.
— И успя да ме объркаш. Не знам дали ще мога да вървя в крак с теб, млада госпожо. Нека да видим плановете.
След половин час той приключи с изучаването им.
— Знаеш ли — замислено произнесе той, — бях се спрял на друг обект.
— Така ли?
— Защо трябва да променям решението си и да се местя в твоята сграда?
— Защото там ще ти е по-добре. Ще се погрижа да имаш всичко, което ти трябва — тя се усмихна. — Освен това ще струва десет процента по-малко на компанията ти.
— Наистина ли? Но ти не знаеш за колко е уговорката ми за другата сграда.
— Няма значение. Ще се доверя на твоята дума.
— Би могла да си родена в Гари, Индиана — рече Гудман. — Приемам.
Когато се върна в службата си, Лара намери съобщение, че се е обаждал Филип Адлър.
XVIII
Балната зала на „Уолдорф Астория“ бе претъпкана от покровители на „Карнеги Хол“. Лара се движеше сред тълпата, търсейки Филип. Припомняше си телефонния разговор преди няколко дни.
— Мис Камерън, обажда се Филип Адлър.
Изведнъж гърлото й пресъхна.
— Съжалявам, че нямах възможност да ви благодаря за дарението за фондацията по-рано. Току-що се върнах от Европа и научих това.
— За мен беше удоволствие — отвърна Лара. Трябваше да го накара да говори. — Всъщност… бих искала да науча нещо повече за фондацията. Може би бихме могли да се видим и да поговорим.
Настъпи пауза.
— В събота вечерта ще има благотворителна вечеря в „Уолдорф“. Бихме могли да се видим там. Свободна ли сте?
Лара бързо погледна графика си. Имаше уговорена вечеря с един банкер от Тексас. Бързо взе решение.
— Да. Ще се радвам да дойда.
— Чудесно. Ще оставя билет за вас на входа.
Сияеща, Лара затвори телефона.
Филип Адлър не се виждаше никъде. Лара се движеше през огромната бална зала, слушайки разговорите около себе си.
— … и водещият тенор казал: „Доктор Клемперър, остават ми още само две горни «до». Сега ли искате да ги чуете или на представлението довечера?“
— … о, признавам, че има добра палка. Неговата динамика и нюансиране на тона са отлични… но темпото! Темпото! Пощадете ме!…
— … ти си ненормален! Стравински е прекалено структурален. Неговата музика би могла да бъде написана и от робот. Той потиска чувствата си. Барток, от друга страна, им дава воля и ни залива с емоции…
— … просто не понасям свиренето й. Нейното изпълнение на Шопен е упражнение в изтезаващо рубато, насечени фрази и пурпурна ярост…
Това беше някакъв мистериозен език, който Лара не разбираше. В този миг видя Филип, заобиколен от свита обожателки. Лара започна да се промъква през тълпата. Привлекателна млада жена говореше:
— Когато свирехте сонатата в си бемол минор, имах чувството, че Рахманинов се усмихва. Тонът, звученето, изящното тълкуване… Великолепно!
— Благодаря ви — усмихна се Филип.
Матрона на средна възраст бе изпаднала в сантиментален възторг:
— Непрекъснато слушам вашия запис на „Hammerklavier“. Господи! Каква завладяваща жизненост! Мисля, че вие сте единственият пианист на този свят, който действително разбира сонатата на Бетховен…
Филип видя Лара.
— А! Извинете ме.
Той си проби път до нея и взе ръката й. Докосването му я възбуди.
— Здравейте. Радвам се, че дойдохте, мис Камерън.
— Благодаря — тя се огледа. — Доста внушително посещение.
Той кимна.
— Да. Предполагам, че сте почитателка на класическата музика?
Лара си спомни музиката, с която бе израсла — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“…
— О, да. Баща ми ме възпитаваше с класическа музика.
— Искам още веднъж да ви благодаря за дарението. Наистина проявихте голяма щедрост.
— Вашата фондация ми се струва много интересна. Бих искала да узная нещо повече за нея. Ако…
— Филип, скъпи! Нямам думи! Великолепно!
Отново го наобиколиха.
Лара успя да каже:
— Ако сте свободен някоя вечер през другата седмица…
Филип поклати глава.
— Съжалявам, утре заминавам за Рим.
Лара изведнъж изпита чувство за загуба.
— О!
— Но след три седмици се връщам. Може би тогава бихме могли…
— Чудесно! — възкликна Лара.
— … да прекараме една вечер, разговаряйки за музика.
Лара се усмихна.
— Да. Ще го очаквам с нетърпение.
В този момент двама мъже на средна възраст ги прекъснаха. Единият беше вързал косата си на опашка, другият носеше само една обица.
— Филип! Трябва да ни помогнеш да разрешим спора си. Когато свириш Лист, кое според теб е по- важно — мощно пиано с характерен тембър или по-деликатно пиано, което дава възможност за колоритно нюансиране?
Лара нямаше представа за какво говорят. Впуснаха се в дискусия за неутралната звучност, за дългите тонове и прозрачността. Тя наблюдаваше въодушевения израз на Филип, докато той говореше, и мислеше:
На другата сутрин Лара пристигна в Манхатънското музикално училище. Обърна се към секретарката в приемната.
