Звездите светят над нас

— Добре — отвърна Лара.

— Знам едно местенце на Мълбъри Стрийт, където никой няма да ни притеснява.

По време на вечерята Пол Мартин каза:

— Чух, че срещата с Комисията по хазарта е протекла добре.

— И аз мисля така. Изглеждаха благосклонни, но не съм се занимавала с такава работа досега.

— Мисля, че няма да имаш никакви проблеми. Ще ти намеря добри момчета за казиното. Предишният собственик бе станал прекалено алчен — той смени темата. — Как вървят строежите?

— Добре. В момента строя три обекта, Пол.

— Нали не се разпростираш над възможностите си, Лара?

Прозвуча й като Хауард Келър.

— Не, всичко е в рамките на бюджета и по график.

— Това е добре. Не бих искал нещата ти да се объркат.

— Няма — тя сложи ръка върху неговата. — Ти си ми спасителната мрежа.

— Винаги ще бъда до теб — той стисна ръката й.

Минаха две седмици, а Филип Адлър не се обаждаше. Тя извика Келър.

— Изпрати ли онези десет хиляди долара на „Фондация Адлър“?

— Да, още същия ден.

— Странно, предполагах, че той ще ми се обади.

Келър вдигна рамене.

— Вероятно пътува някъде.

— Сигурно — тя се опита да скрие разочарованието си. — Да поговорим за обекта в Куинс.

— Тази финансова хапка ще бъде много голяма за нас.

— Знам как да се предпазим. Бих искала да обвържем сделката с един наемател.

— Имаш ли някой предвид?

— Да. Застрахователната компания „Взаимна сигурност“. Председателят й се казва Хорас Гутман. Чух, че търсят ново място. Бих искала това да е нашата сграда.

— Ще проверя — каза Келър.

Лара забеляза, че той не си взема бележки.

— Ти непрестанно ме смайваш. Всичко ли запомняш?

Келър се ухили.

— Имам фотографска памет. Използвах я за бейзболна статистика. — „Това ми се струва толкова отдавна. Хлапето с вълшебната ръка, звездата на юношеския отбор на «Чикаго Къбс». Друг човек в друго време.“ — Това понякога е като проклятие. Има някои неща в живота ми, които бих искал да забравя.

— Хауард, кажи на архитекта да започне проектирането на сградата в Куинс. Проучи от колко етажа ще има нужда компанията „Взаимна сигурност“ и от каква етажна площ.

След два дни Келър влезе при Лара.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

— Какви?

— Поразпитах насам-натам. Беше права за застрахователната компания. Те наистина си търсят ново седалище, но Гутман се е спрял на една сграда на Юниън Скуеър. Тя е собственост на твоя стар приятел Стив Мърчисън.

„Отново Мърчисън!, — тя беше сигурна, че онази кутия с пръст бе изпратена от него. — Няма да му позволя да ме изплаши.“

— Гутман обвързал ли се е с него? — попита Лара.

— Още не.

— Добре. Ще се заема с това.

Следобед Лара проведе много телефонни разговори. Чак при последния попадна в целта. Барбара Росуел.

— Хорас Гутман? Разбира се, че го познавам. Защо се интересуваш от него?

— Искам да се запозная с него. Аз съм голяма негова почитателка. Направи ми една услуга. Би ли го поканила на вечеря следващата събота, моля ти се?

— Дадено.

Вечерята беше обикновена, но изискана. Присъстваха четиринадесет души. Тази вечер Алис Гутман не се чувстваше добре, затова Хорас Гутман дойде сам. Лара бе настанена до него. Беше над шестдесетте, но изглеждаше много по-стар. Лицето му бе неприветливо и повехнало, с упорита брадичка. Лара изглеждаше очарователна и предизвикателна. Бе облякла черна рокля с дълбоко деколте от Холстън и носеше семили, но великолепни бижута. Приключиха с коктейлите и седнаха около масата.

— Исках да се запозная с вас — призна Лара. — Много съм слушала за вас.

— И аз съм слушал много за вас, млада госпожо. Предизвикахте голяма сензация тук.

— Надявам се да дам своя принос за този чудесен град — скромно рече Лара.

— Откъде сте?

— От Гари, Индиана.

— Наистина ли? — той изненадано я погледна: — Аз съм роден там.

Лара се усмихна.

— Да. Имам толкова хубави спомени от Гари. Баща ми работеше в „Пост Трибюн“. Аз учех в гимназията „Рузвелт“. В събота и неделя ходехме на пикник в Глисън Парк, на концерти на открито или на боулинг в „Дванадесет и двадесет“. Не исках да заминаваме.

— Отлично се справяте, мис Камерън.

— Лара.

— Лара. Какво сте намислила сега?

— Сега най-много ме вълнува новата сграда, която ще строя в Куинс. Ще бъде на тридесет етажа, всеки етаж по двеста хиляди квадратни фута.

— Интересно — замислено промълви Гутман.

— Защо? — невинно запита Лара.

— Ами ние точно търсим подобна сграда за новото ни седалище.

— Наистина ли? Избрахте ли вече нещо?

— Не съвсем, но…

— Ако искате, мога да ви покажа плановете на новата ни сграда. Вече са готови.

Той я изучава известно време.

— Да, бих искал да ги видя.

— Мога да ги донеса в бюрото ви в понеделник сутринта.

— Ще ви очаквам.

Остатъкът от вечерта премина добре.

Когато Хорас Гутман се прибра вкъщи, той влезе в спалнята на жена си.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— По-добре, скъпи. Как мина вечерята?

Той седна на леглото.

— Всички питаха за теб, но аз прекарах интересно. Чувала ли си за Лара Камерън?

— Разбира се. Всички знаят коя е Лара Камерън.

— Бива си я тая жена! Но има нещо странно. Каза, че е родена в Гари, Индиапа — като мен. Познава Гари — Глисън Парк и „Дванадесет и двадесет“.

— Какво странно има в това?

Гутман погледна жена си и се ухили.

— Младата дама е от Нова Скотия.