Звездите светят над нас

— Помолиха ме да се срещна с вас от името на тази група, мисис Ройс. Искат да построят хубава клиника, която да носи името на покойния ви съпруг. Представят си я като един вид олтар в негова памет.

— Така ли? — лицето на мис Ройс засия.

Около час двамата обсъждаха плановете на групата и накрая мисис Ройс каза:

— Джордж много би харесал тази идея. Кажете им, че ще се споразумеем.

Строителството започна след шест месеца. Завършеният обект бе гигантски. Целият парцел бе зает от огромни жилищни сгради, голям търговски център и театрален комплекс. В най-отдалечения край имаше малко, едноетажно тухлено здание с надпис над вратата — „Медицинска клиника «Джордж Ройс»“.

XVII

На Коледа Лара си остана вкъщи. Очакваше Пол Мартин да мине за малко.

— Днес трябва да съм с Нина и с децата — обясни й той, — но искам да мина да те видя.

Тя се питаше какво ли прави Филип Адлър в този коледен ден.

Денят беше като рисунка на пощенска картичка от „Къриър и Айвс“. Ню Йорк бе обвит от красиво бяло снежно покривало, потънал в тишина. Пол Мартин пристигна с пълна торба подаръци за Лара.

— Трябваше да мина през кантората, за да ги взема — обясни той.

„За да не разбере нещо жена му.“

— Ти ми даваш толкова много, Пол. Не е нужно да ми носиш нищо.

— Но аз искам. Отвори ги сега.

Лара бе трогната от нетърпението му да види реакцията й.

Подаръците бяха грижливо подбрани и скъпи — огърлица от „Картие“, шалове от „Ермес“, книги от „Рицоли“, старинен часовник и малък бял плик. Лара го отвори. Вътре имаше листче, на което с големи печатни букви пишеше „Камерън Рино Хотел и Казино“. Изненадана, тя вдигна поглед към него.

— Получих ли хотела?

Той кимна уверено.

— Ще го получиш. Наддаването започва следващата седмица. Ще има да се забавляваш — предрече Пол Мартин.

— Не знам нищо за ръководенето на казино.

— Не се безпокой. Ще ти намеря професионалисти, които да го управляват от твое име. С хотела можеш да се справиш и сама.

— Не знам как да ти благодаря за всичко, което правиш за мен.

Той взе ръцете й в своите.

— Няма нещо, което не бих направил за теб. Помни това.

— Ще го запомня — сериозно отговори Лара.

Той погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам вкъщи. Бих искал… — той се поколеба.

— Да?

— Няма значение. Весела Коледа, Лара.

— Весела Коледа, Пол.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън. Снежинките падаха като нежна дантелена завеса. Неспокойна, Лара отиде до радиото и го пусна. Говорителят обяви: „А сега по случай празника Бостънският симфоничен оркестър ще изпълни Концерт за пиано номер пет в ми бемол от Бетховен. Солист — Филип Адлър.“

Лара слушаше, а очите й го виждаха пред пианото — красив и елегантен. Когато концертът завърши, тя помисли: „Трябва да го видя пак.“

Бил Уитман бе един от най-добрите технически ръководители в строителния бизнес. Той се бе издигнал през всички степени на занаята и бе много търсен. Работеше непрестанно и печелеше добри пари, но се чувстваше неудовлетворен. От години наблюдаваше как предприемачите печелеха огромни състояния, а той получаваше само една заплата. „В известен смисъл те печелят за моя сметка, разсъждаваше той. Собственикът обаче грабва тортата, а аз получавам трохите.“ Но от деня, в който Лара Камерън се срещна с обществената комисия, всичко се промени. Тя излъга, за да получи съгласието им, и тази лъжа можеше да я унищожи. „Ако кажа истината пред комисията, с нея е свършено.“

Ала Бил Уитман нямаше намерение да го направи. Планът му бе по-добър. Смяташе да използва случилото се за собствено облагодетелстване. Шефката щеше да му даде всичко, което би пожелал. След първия разговор, когато й поиска повишение и увеличение на заплатата, той усети, че тя ще се поддаде. Нямаше избор. Бил Уитман радостно си мислеше: „Ще започна с малко, а по-късно ще засиля натиска.“

Два дни след Коледа работата на строежа на „Плаза“ в Ийст сайд отново започна. Уитман оглеждаше огромния обект и си казваше: „Това ще бъде направо печатница за пари. Но този път и аз ще- получа своя пай.“

На строителната площадка имаше много тежки съоръжения. Подемни кранове вдигаха тонове пръст и я товареха на чакащите камиони. Един от тях, направляващ огромна загребваща кофа със зъбци, изглежда, нещо блокира. Огромната стрела увисна в пространството. Уитмън тръгна към кабината под огромната метална кофа.

— Хей, Джеси, какво става там горе? — викна той.

Мъжът в кабинката промърмори нещо, което Уитман не разбра. Той се приближи още.

— Какво?

Всичко стана за части от секундата. Някаква верига се изплъзна и огромната метална кофа полетя върху Уитман, забивайки го в земята. Мъжете се втурнаха към тялото, но нищо не можеше да се направи.

— Предпазната спирачка изпусна — обясняваше после кранистът. — Господи, чувствам се ужасно. Толкова харесвах Бил.

Когато чу за инцидента, Лара веднага се обади на Пол Мартин.

— Разбра ли за Бил Уитман?

— Да. Съобщиха по телевизията.

— Пол, нали ти не си…?

Той се разсмя.

— Не си въобразявай глупости. Гледаш прекалено много филми. Но помни, че накрая добрите винаги побеждават.

А Лара се запита: „Дали аз съм от добрите?“

На наддаването за хотела в Рино се явиха повече от десет кандидати.

— Кога да се включа и аз? — запита Лара.

— Не преди да ти кажа. Нека другите да се хвърлят първи — отвърна Пол.

Наддаването ставаше тайно и офертите бяха запечатани. Щяха да ги отворят в петък. В сряда Лара все още не бе предложила своя цена. Тя се обади на Пол Мартин.

— Стой мирно — каза й той. — Ще ти се обадя кога.

Поддържаха контакт по телефона няколко пъти дневно. В пет часа следобед, един час преди приключване на наддаването, телефонът на Лара иззвъня.

— Сега! Най-високата оферта е сто и двадесет милиона. Искам да предложиш пет милиона отгоре.

Лара ахна.

— Но ако го направя, аз губя от сделката.

— Довери ми се — рече Пол. — След като получиш хотела и започнеш да го ремонтираш, можеш да направиш икономии от промените. Всички те ще бъдат одобрени от инженера по надзора. Ще спестиш петте