Звездите светят над нас

— О, Филип, бих искал да те запозная с Лара Камерън.

Лара го погледна в очите и от устата й неволно изскочи:

— Бършете ли?

— Моля?

Лара се изчерви.

— Нищо, аз… — езикът й изведнъж се заплете.

Около Филип Адлър се трупаха хора и го обсипваха с похвали.

— Никога не си свирил така добре…

— Мисля, че тази вечер Рахманинов сякаш бе до теб…

Хвалебствията не спираха. Присъстващите жени се тълпяха около него, докосваха го, дърпаха го. Лара стоеше и гледаше като хипнотизирана. Детската й мечта бе оживяла. Фантазията й бе въплътена в плът и кръв.

— Да тръгваме ли? — попита я Брайън Макинтош.

„Не“, ужасно искаше да остане. Искаше отново да разговаря с миража, да го докосне, за да се увери, че е истински.

— Готова съм — неохотно отвърна Лара.

На другата сутрин тя отлетя за Ню Йорк. Питаше се дали някога отново ще види Филип Адлър.

Бе невъзможно да го прогони от мислите си. Убеждаваше се, че това е нелепо, че се опитва да преживее отново една мечта от детството си, но напразно. Постоянно виждаше лицето му, чуваше гласа му. „Трябва да го видя пак.“

Рано на следващата сутрин й се обади Пол Мартин.

— Здравей, бебче. Липсваше ми. Как беше в Лондон?

— Добре — внимателно отвърна Лара.

Когато свърши разговора си с него, остана на бюрото си, мислейки за Филип Адлър.

— Очакват ви в съвещателната зала, мис Камерън.

— Идвам.

— Сделката в Куинс пропадна — каза й Келър.

— Защо? Мислех, че всичко е уредено?

— Аз също, но обществената комисия отказа да одобри градоустройствените промени.

Лара огледа присъстващите членове на административния съвет. Те бяха архитекти, адвокати, рекламни агенти, строителни инженери.

— Нещо не разбирам. Наемателите там имат среден годишен доход девет хиляди долара, а плащат месечен наем малко под двеста долара. Ние ще ремонтираме апартаментите им, без да увеличаваме наема, освен това ще осигурим още жилища за други хора от квартала. Правим им коледен подарък през юли, а те ни отказват. Каква е причината?

— Причината не е в комисията, а в председателката й Идит Бенсън.

— Уредете ми лична среща с нея.

На срещата Лара взе със себе си главния технически ръководител Бил Уитман.

— Честно казано, бях смаяна, когато разбрах за отказа на вашата комисия — започна Лара. — Ние ще вложим над сто милиона долара за благоустрояването на квартала, а вие отказвате да…

Идит Бенсън я прекъсна:

— Да говорим открито, мис Камерън. Не влагате пари, за да благоустроите квартала, а за да спечелите още пари.

— Разбира се, че очакваме печалба — отвърна Лара. — Но единственият начин за това е, като помогнем на вашите хора. Ще подобрим условията за живот в района и…

— Съжалявам, ала не мога да се съглася с това. В момента това е спокоен, малък район. Ако ви допуснем в него, ще се превърнем в гъсто населена област, ще се увеличи движението, автомобилите, замърсяването на въздуха. Не желаем нищо подобно.

— Нито пък аз — възкликна Лара. — Нямаме намерение да строим от онези грозни, голи, триетажни циментови кутии. Търсим проекти, които не увеличават нивото на шума, не намаляват светлината, не променят околната среда. Показната архитектура не ни интересува. Вече сме наели Стантън Филдинг — един от водещите архитекти в страната, който ще направи проектите, а Андрю Бъртън от Вашингтон ще направи парковото оформление.

Идит Бенсън вдигна рамене.

— Съжалявам, но няма смисъл. Мисля, че няма какво повече да обсъждаме — тя понечи да стане.

Лара трескаво мислеше. „Не бива да изпускам това. Не виждат ли, че е за доброто на квартала? Опитвам се да направя нещо за тях, а те не ми дават възможност.“

Изведнъж й хрумна безумна идея.

— Почакайте. Доколкото разбирам, останалите членове на комисията са съгласни с предложението ни, но вие сте тази, която го отхвърля?

— Точно така.

Лара пое дълбоко дъх.

— Трябва да обсъдим още нещо — тя се поколеба: — Но то е много лично. — Личеше, че се притеснява. — Според вас аз не се интересувам от замърсяването на околната среда като последствие от нашите действия, но ще ви призная нещо, което, надявам се, ще запазите в тайна. Имам десетгодишна дъщеря, която безумно обичам, и тя ще живее в една от новите сгради с баща си, на когото е поверена.

Идит Бенсън изненадано я гледаше.

— Аз… не знаех, че имате дъщеря.

— Никой не знае — тихо рече Лара. — Изобщо не съм се омъжвала, затова ви моля да го запазите в тайна. Ако се разчуе, това много ще ми навреди. Сигурна съм, че разбирате.

— Наистина ви разбирам.

— Много обичам дъщеря си и ви уверявам, че не бих направила нищо в нейна вреда. Ще се постарая с всички сили да създам прекрасни условия за хората, които ще живеят тук. А тя ще бъде една от тях.

Настана тишина, изпълнена със съчувствие.

— Трябва да призная, че това… съвсем променя нещата, мис Камерън. Бих искала да си помисля по въпроса.

— Благодаря, оценявам жеста ви.

„Ако имах дъщеря, за нея щеше да е съвсем здравословно да живее тук.“

След три седмици Лара получи одобрението на проекта от градската комисия по планирането.

— Чудесно! — рече тя. — Сега трябва да се свържем със Стантън Филдинг и Андрю Бъртън и да успеем да ги ангажираме за проекта.

Хауард Келър не можеше да повярва.

— Чух за станалото. Ти си я подвела! Невероятно. Та ти нямаш дъщеря.

— Но те имат нужда от този проект, а това беше единственият начин да ги накарам да променят мнението си.

Бил Уитман слушаше внимателно.

— Ако някога разберат, здравата ще загазиш!

През януари бе завършен строежът на нова четиридесет и пет етажна сграда на Шестдесет и трета улица. Лара взе за себе си двуетажния апартамент на покрива. Стаите бяха просторни, а цялото жилище бе заобиколено с тераси. За обзавеждането му тя нае един от най-добрите дизайнери. На тържеството при преместването й в него бяха поканени почти сто души.

— Единственото, което му липсва, е мъж — злобничко подхвърли една гостенка.

Лара си помисли за Филип Адлър и се запита къде ли се намира той и какво прави.