— Какво правите? Нямате право!
— Кой каза?
— Градският съвет. — Хърши посочи сградата, в която живееше. — Нямате право да пипате това здание.
Строителят погледна плановете пред себе си.
— Точно така. Наредено ни е да не го бутаме.
Хърши се намръщи.
— Какво? Я да видя! — той погледна чертежа и ахна: — Нима ще строят около нашата сграда?
— Точно така, господине.
— Но това е невъзможно! А шумът? А мръсотията?
— Това не ме засяга. Сега, ако обичате, махнете се, за да продължим работата си.
След половин час секретарката на Лара съобщи:
— Търси ви някой си господин Хърши.
— Кажи му, че ме няма.
Когато Хърши позвъни за трети път следобед, Лара най-после вдигна телефона.
— Да, мистър Хърши, какво обичате?
— Бих искал да се срещна с вас, мис Камерън.
— За съжаление много съм заета. Можете да кажете и по телефона за какво става дума.
— Е, ще бъдете доволна да узнаете, че разговарях и с другите наематели и всички решихме, че изглежда ще бъде най-добре да приемем предложението ви и да освободим жилищата.
— Предложението ми вече е невалидно, мистър Хърши, всички можете да си останете там.
— Но ако строите около нас, ние изобщо няма да можем да спим!
— Кой ви каза, че ще строим около вас? — запита Лара. — Откъде имате тази информация?
— Техническият ръководител ми показа плановете.
— Той ще бъде уволнен! — гласът на Лара бе гневен. — Това е поверителна информация.
— Почакайте! Нека да поговорим като разумни хора. За вашия проект, а и за нас, ще бъде по-добре, ако се махнем оттук. Не искам да живея сред многоетажни блокове, по дяволите.
— Не ме интересува дали ще се махнете или ще останете, мистър Хърши — отвърна Лара. След малко тонът й се смекчи: — Чуйте какво ще ви кажа, ако сградата бъде освободена преди началото на следващия месец, аз съм съгласна да остане в сила първоначалното ни предложение.
Усещаше го как обмисля положението. Най-накрая той неохотно каза:
— Добре. Ще поговоря с останалите, но съм сигурен, че ще се съгласят. Искрено съм ви благодарен за това, мис Камерън.
— За мен беше удоволствие, мистър Хърши — отвърна Лара.
Следващия месец започна сериозната работа по новия проект.
Репутацията на Лара растеше. „Камерън Ектърпрайзис“ строяха многоетажна сграда в Бруклин, търговски център в Уечестър, търговски комплекс във Вашингтон, жилищен проект в Далас, кооперации в Лос Анжелос. Капиталите прииждаха от банки, спестовни каси, частни инвеститори. Лара бе станала ИМЕ.
Кати се върна на работа.
— Аз съм тук. Лара я огледа.
— Как се чувстваш?
Кати се усмихна.
— Чудесно, благодарение на…
— Имаш ли достатъчно сили?
Въпросът я изненада.
— Да, аз…
— Хубаво. Ще ти трябват. Правя те мой административен помощник. Ще получиш и добро повишение на заплатата.
— Не знам какво да кажа. Аз…
— Заслужила си го.
Лара съзря бележника в ръцете на Кати.
— Какво има?
— Списание „Гастроном“ би искало да публикува вашата любима рецепта. Интересува ли ви това?
— Не. Кажи им, че съм твърде… почакай — тя се замисли дълбоко, после тихо рече: — Да, ще им дам една рецепта.
След три месеца списанието я публикува.
Блак бън3 — типичен шотландски специалитет. Плънката се завива в тънка кора от тесто, приготвено от половин фунт брашно, четвърт фунт масло, малко студена вода, половин чаена лъжичка бакпулвер. За плънката са необходими два фунта стафиди, половин фунт смлени бадеми, три четвърти фунт брашно, половин фунт захар, две чаени лъжички бахар, една чаена лъжичка смлян джинджифил, една чаена лъжичка канела, половин чаена лъжичка бакпулвер, малко бренди…
Лара дълго гледа статията, която сякаш й върна оня вкус, миризмата на кухнята в пансиона, шума на наемателите по време на вечеря. Баща й — безпомощен в леглото. Тя остави списанието.
Хората разпознаваха Лара на улицата, влизането й в някой ресторант предизвикваше развълнуван шепот, ходеше на различни места, придружавана от пет-шест видни ухажори, получаваше ласкателни предложения, но те не я интересуваха. По някакъв странен и мистериозен начин тя все още търсеше някого. Някой, който й бе познат. Някой, когото все още не бе срещнала.
Всяка сутрин Лара ставаше в пет часа и шофьорът й Макс я откарваше на някой от строежите. Тя стоеше, гледаше създаваното от нея и мислеше:
За Лара денят започваше с шума на пневматичните чукове, с рева на булдозерите, със звъна на метала. Качваше се с раздрънканите временни асансьори до върха на желязното скеле, заставаше там, вятърът духаше в лицето й, а тя си казваше:
Пол Мартин и Лара бяха в леглото.
— Разбрах, че днес отново здраво си сдъвкала няколко от твоите строители.
— Заслужаваха си го — отвърна тя. — Работили са небрежно.
Пол се засмя.
— Е, вече поне не им удряш шамари.
— Но виж какво излезе от това — запознах се с теб, — сгуши се тя до него.
— Трябва да замина за Лос Анжелос. Искам да дойдеш с мен. Можеш ли да се измъкнеш за няколко дни?
— Би било прекрасно, Пол, но е невъзможно. Дните ми са разчетени с хронометър.
Той се изправи и я погледна.
— Може би се пренатоварваш, бебче. Не ставай прекалено заета за мен.
Лара се усмихна и го погали.
— Не се безпокой, това никога няма да се случи.
През цялото време е бил пред очите й, а тя не го е забелязала. Това беше огромен имот на брега в района на Уолстрийт, близо до Световния търговски център. Сега се продаваше. Много пъти Лара бе минавала оттам, ала чак сега виждаше в представите си какво точно трябва да се построи тук — най- високия небостъргач в света. Знаеше какво ще каже Хауард:
