подслоним бездомните.
Лара внимателно огледа прозорците.
— Искам да заковете прозорците.
— Какво?
— Нека сградата да изглежда като запустяла съборетина. Живее ли някой в таванския апартамент с градината на покрива?
— Да.
— Сложете голямо рекламно табло, така че да му закрие гледката.
— Но…
— Действай!
В кабинета й я чакаше съобщение.
— Доктор Питърс моли да му се обадите — каза Триша.
— Свържи ме.
Той веднага се обади.
— Лара, прегледах секретарката ти.
— Е?
— Има тумор. Опасявам се, че е злокачествен. Препоръчвам незабавна мастектомия.
— Искам мнението и на друг лекар — рече Лара.
— Разбира се, щом искаш, но аз съм завеждащ отделение и…
— Въпреки това искам още едно мнение. Нека да я прегледа и друг и ми се обади колкото е възможно по-скоро. Къде е Кати сега?
— На път към теб.
— Благодаря, Алън.
Лара остави слушалката и натисна бутона на уредбата.
— Щом Кати се появи, прати я при мен.
Лара гледаше календара на бюрото си. Имаше само тридесет дни, за да изпразни сградата, преди определената дата за започване на строителството.
Кати влезе в кабинета с подпухнало лице и зачервени очи.
— Разбрах — каза й Лара. — Много съжалявам, Кати.
— Ще умра — промълви Кати.
Лара стана и я прегърна.
— Нищо подобно. В борбата с рака е постигнат голям напредък. Ще те оперират и ще се оправиш.
— Мис Камерън, не мога да си позволя…
— Аз ще се погрижа за всичко. Доктор Питърс ще ти уреди още един преглед. Ако диагнозата се потвърди, незабавно ще те оперират. Сега си иди вкъщи и почивай.
Очите на Кати отново се насълзиха.
— Аз… благодаря.
Излизайки от кабинета, Кати си мислеше
XV
Следващия понеделник Лара имаше гост.
— Мистър О’Брайън от градската планова комисия иска да се срещне с вас, мис Камерън.
— По какъв въпрос?
— Не каза.
Лара позвъни на Келър по уредбата.
— Би ли дошъл при мен, Хауард?
На секретарката каза:
— Нека мистър О’Брайън да влезе.
Анди О’Брайън беше едър, червендалест ирландец с лек акцент.
— Мис Камерън?
Лара остана седнала зад бюрото си.
— Да. С какво мога да ви бъда полезна, мистър О’Брайън?
— Боя се, че сте нарушили закона, мис Камерън.
— Така ли? За какво става дума?
— Вие ли притежавате „Апартаменти Дорчестър“ на Четиринадесета улица?
— Да.
— Имаме сведения, че около стотина бездомници са се настанили там.
— О, това ли? — усмихна се Лара. — Да, реших, че щом градският съвет не прави нищо за бездомниците, аз ще помогна. Дадох им подслон.
Хауард Келър влезе в кабинета.
— Това е мистър Келър, мистър О’Брайън.
Двамата мъже се ръкуваха.
Лара се обърна към Келър.
— Точно обяснявах, че осигурявайки подслон, ние помагаме на кметството.
— Вие ли ги поканихте, мис Камерън?
— Точно така.
— Имате ли разрешително от съвета?
— За какво?
— Щом предлагате подслон, кметството трябва да одобри това. Има някои строго определени условия, които трябва да бъдат спазвани.
— Съжалявам, но не знаех. Незабавно ще поискам разрешение.
— Мисля, че не е възможно.
— Какво означава това?
— Имаме оплаквания от наемателите в сградата. Според тях искате да ги принудите да се изнесат.
— Глупости.
— Мис Камерън, даваме ви четиридесет и осем часа да освободите сградата от бездомниците, а след това има нареждане да махнете дъските от прозорците.
Лара побесня.
— Това ли е всичко?
— Не, госпожо. Наемателят на покрива се оплака, че сте закрили гледката му. Трябва да свалите и рекламното табло.
— А ако не го направя?
— Мисля, че ще го направите. Всичко това може да се тълкува като тормоз. Ще си спестите много разправии и неприятни публикации, ако не ни принудите да ви съдим. Желая ви приятен ден — кимна той и си тръгна.
Келър се обърна към Лара.
— Трябва да махнем всички тези хора.
— Не! — тя седеше замислена.
— Как така „не“? Човекът каза…
— Чух какво каза. Искам да доведеш още бездомници. Искам сградата да бъде претъпкана. Ще изчакаме. Обади се на Тери Хил и му обясни проблема. Нека да поиска отсрочка или нещо такова. Трябва да накараме тези шестимата да се изнесат до края на месеца, иначе това ще ни струва три милиона долара.
Уредбата избръмча:
— Обажда се доктор Питърс.
