Звездите светят над нас

На другата сутрин Лара и Брайън Макинтош отидоха да разгледат въпросния парцел. Той беше огромен — две мили по протежение на реката, заети от стари, порутени сгради и складове.

— Британското правителство ще ни направи много данъчни облекчения заради благоустрояването на цялата тази част от града — обясни й Макинтош.

— Бих искала да си помисля — отвърна Лара.

За себе си тя вече бе взела решението.

— Между другото, за довечера имам билети за концерт — рече Макинтош. — Жена ми ще бъде на събрание в клуба си. Обичате ли класическа музика?

Лара не се интересуваше от класическа музика.

— Да.

— Филип Адлър ще свири Рахманинов — той я погледна, очаквайки реакцията й.

Тя изобщо не бе чувала за Филип Адлър.

— Чудесно — рече Лара.

— Добре. След концерта ще вечеряме в „Скотс“. Ще мина да ви взема в седем.

„Защо казах, че харесвам класическа музика?“ — зачуди се Лара. Би предпочела да вземе топла вана и да си легне. — „Е, хайде, още една вечер не е от значение. Ще отлетя за Ню Йорк на сутринта.“

„Фестивал Хол“ бе препълнен от любители на музиката. Мъжете бяха облечени официално, жените носеха красиви вечерни рокли. Това беше галавечер и голямата зала бе изпълнена с нетърпеливо очакване.

Брайън Макинтош купи от разпоредителката програми и двамата заеха местата си. Той подаде програма на Лара, която й хвърли един поглед. Лондонската филхармония… Филип Адлър ще изпълни Концерт за пиано номер три в ре минор, опус 30, от Рахманинов.

„Трябва да се обадя на Хауард и да му напомня за преработените калкулации за парцела на Пето Авеню.“

Диригентът се появи на сцената и публиката започна да ръкопляска. Лара не му обърна внимание.

„Предприемачът в Бостън действа твърде бавно. Трябва му стимул. Ще кажа на Хауард да му предложи премия.“

Публиката отново заръкопляска силно. Един мъж се настани на мястото си пред пианото в центъра на сцената. Диригентът подаде първия такт — концертът започна. Пръстите на Филип Адлър полетяха по клавишите.

Зад Лара някаква жена със силен тексаски акцент се обади:

— Нали е фантастичен? Казах ли ти, Агнес?!

Лара отново опита да се съсредоточи. „Лондонската сделка отпада. Местоположението е неподходящо, разсъждаваше тя. Местоположението, местоположението и пак местоположението, замисли се за един обект близо до Кълъмбъс Съркъл, който й предложиха. Виж, от това би могло да излезе нещо.“

Жената зад нея високо каза:

— Изразът му… е невероятен! Той с един от най-…

Лара се опита да не я слуша.

„Там цената на административна сграда, която ще се дава под наем ще бъде приблизително четиристотин долара на квадратен фут. Ако успея да огранича строителните разходи в рамките на сто и петдесет милиона, цената на земята — до сто двадесет и пет милиона…“

— Боже мой! — възкликна жената отзад.

Лара се стресна от унеса.

— Той е направо блестящ!

Забиха барабани, Филип Адлър изсвири четири такта соло, оркестърът се включи с все по-бързо темпо… Жената едва се сдържаше:

— Само слушай! Музиката преминава от piu vivo в piu mosso. Чувала ли си нещо по-вълнуващо?

Лара стисна зъби.

„Дори приключването без загуба ще бъде приемливо, разсъждаваше тя. Цената на квадратурата, която ще се дава под наем, ще излезе триста и петдесет милиона долара, десетпроцентната лихва ще бъде тридесет и пет милиона, плюс десет милиона експлоатационни разходи…“

Музиката ускоряваше темпото си, ехтеше в залата, изведнъж достигна кулминацията си и спря, Публиката скочи на крака, като аплодираше. Чуваха се викове „Браво!“. Пианистът бе станал и се покланяше.

Лара дори не си направи труда да вдигне поглед. „Данъците ще бъдат около шест милиона, отстъпките на наема ще възлязат на около два, стават петдесет и осем милиона долара.“

— Невероятен е, нали? — обърна се към нея Брайън Макинтош.

— Да — Лара се подразни, че отново прекъсват мислите й.

— Хайде да идем зад кулисите. Филип ми е приятел.

— Всъщност аз не…

Той я хвана за ръка и двамата се отправиха към изхода.

— Радвам се, че ще имам възможността да ви запозная с него — говореше Брайън Макинтош.

„В Ню Йорк сега е шест часа. Ще мога да се обадя на Хауард да започне преговори.“

— Такова преживяване се случва веднъж в живота, нали?

„И веднъж ми е напълно достатъчно“, мислеше си Лара.

— Да.

Стигнаха до входа за артистите, пред който чакаше голяма тълпа. Брайън Макинтош почука на вратата. Отвори един портиер.

— Да, сър?

— Лорд Макинтош при мистър Адлър.

— Веднага, милорд. Моля, заповядайте — той отвори вратата колкото да влязат Макинтош и Лара, после бързо я хлопна пред талпата.

— Какво искат всички тези хора? — попита Лара.

Той изненадано я погледна.

— Да видят Филип.

Тя се учуди защо. Портиерът посочи:

— Вървете направо в общата стая на актьорите, милорд.

— Благодаря.

„Само пет минути и ще кажа, че трябва да тръгвам.“

Общата стая бе шумна и претъпкана. Хората се бяха струпали около една фигура, която Лара не можеше да види. После тълпата се размърда и тя го видя съвсем ясно. Лара се вцепени, за миг почувства, че сърцето й спира. Неясният, мимолетен образ, който носеше в съзнанието си от толкова години, изневиделица се бе материализирал. Видението от нейната фантазия — Лохинвар, бе оживял. Обграденият от тълпата мъж беше висок, рус, с деликатни черти. Бе облечен във фрак с бяла папионка и Лара изпита усещане за нещо познато. Тя стои пред кухненската мивка в пансиона, а красивият млад мъж във фрак и бяла папионка се приближава зад нея и прошепва: „Мога ли да ви помогна?“ Брайън Макинтош загрижено я гледаше.

— Добре ли сте?

— Аз… да — усещаше, че трудно диша.

Филип Адлър усмихнат тръгна към тях. Това бе същата топла усмивка, която Лара си бе представяла. Той протегна ръка.

— Брайън, много мило, че дойде.

— Не бих пропуснал тази възможност — отвърна Макинтош. — Беше просто великолепен.

— Благодаря ти.