впечатление си направила на комисията.
— Веднага започвам подготовката — отвърна Лара. — Благодаря ти.
Лара съобщи новината на Келър.
— Страхотно. Ще имаме нужда от тези пари в брой. Това би решило много от проблемите ни…
Лара разглеждаше графика си.
— Може да отлетим до там във вторник и да започнем да действаме.
Кати й позвъни:
— На втора линия е някой мистър Адлър. Да му кажа ли…?
Лара изведнъж се притесни.
— Ще се обадя — тя вдигна телефона: — Филип?
— Здравей. Върнах се.
— Радвам се.
„Липсваше ми.“
— Знам, че се обаждам късно, но се питах дали не си свободна тази вечер?
Тя имаше уговорка да вечеря с Пол Мартин.
— Да. Свободна съм.
— Прекрасно. Къде би искала да вечеряме?
— Няма значение.
— „Ла Кот Баск“?
— Добре.
— Искаш ли да се срещнем там в осем часа?
— Да.
— До довечера.
Лара затвори телефона, като се усмихваше.
— Това Филип Адлър ли беше? — попита Келър.
— Аха. Ще се омъжа за него.
Келър я гледаше изумен.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
Това беше шок за него.
— Лара… та ти почти не го познаваш!
— Не искам да направиш грешка.
— Няма. Аз… — Прекъсна я звънът на телефона, който бе инсталирала заради Пол Мартин. Лара го вдигна: — Здравей, Пол.
— Здравей, Лара. В колко часа ще се видим за вечеря? В осем?
Тя изпита внезапно чувство на вина.
— Пол… довечера няма да мога. Яви се нещо непредвидено. Точно щях да ти се обадя.
— О? Всичко наред ли е?
— Да. Едни хора дойдоха току-що от Рим — поне това бе истина — и трябва да се видим.
— Нямам късмет. Друг път.
— Разбира се.
— Чух, че разрешителното за хотела в Рино е дадено.
— Да.
— Ще се забавляваме добре с него.
— Очаквам го с нетърпение. Съжалявам за тази вечер. Утре ще ти се обадя.
Лара бавно затвори слушалката.
Келър я наблюдаваше. Тя видя неодобрението, изписано на лицето му.
— Нещо притеснява ли те?
— Да. Цялото това модерно оборудване.
— За какво говориш?
— Мисля, че имаш прекалено много телефони в кабинета си. Той е опасен човек, Лара.
Лара се наежи.
— Този опасен човек няколко пъти ни спасява кожата, Хауард. Има ли още нещо?
Келър поклати глава:
— Не.
— Добре. Да се върнем към работата.
Когато тя пристигна в „Ла Кот Баск“, Филип вече я чакаше. Докато вървеше към него, хората се обръщаха да я видят. Филип стана да я посрещне и сърцето на Лара заби по-бързо.
— Надявам се, че не съм закъсняла.
— Съвсем не — той я гледаше с възхищение, очите му бяха топли. — Изглеждаш прекрасно.
Тя се бе преобличала пет-шест пъти.
— Благодаря.
Когато седнаха, Филип каза:
— Чувствам се като идиот.
— Защо?
— Изобщо не свързвах името ти с онази Камерън. А това си ТИ.
— Признавам се за виновна — засмя се тя.
— Боже мой! Ти си хотелската верига, жилищните кооперации, административните сгради. Където и да пътувам, виждам името ти из цялата страна.
— Това е добре. Ще ти напомня за мен.
Той я разглеждаше.
— Мисля, че нямам нужда от напомняне. Омръзнало ли ти е да ти казват, че си много красива?
Тя понечи да отвърне: „Радвам се, че ме намираш красива“, но се чу да пита:
— Женен ли си? — искаше й се да си отхапе езика.
Той се усмихна.
— Не. За мен е невъзможно да се оженя.
— Защо? — за миг тя затаи дъх.
— Защото по-голямата част от времето съм на турнета. Една вечер съм в Будапеща, следващата — в Лондон или в Париж, или в Токио.
Усети, че я залива вълна на облекчение.
— Разкажи ми за себе си, Филип.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
Той се засмя.
— Това ще ни отнеме най-малко пет минути.
— Не. Говоря сериозно. Наистина искам да те опозная.
Той пое дълбоко дъх.
— Ами родителите ми са от Виена. Баща ми беше диригент, а майка ми — учителка по пиано. Избягали от Виена заради Хитлер и се установили да живеят в Бостън. Там съм роден.
— Винаги ли си знаел, че искаш да станеш пианист?
— Да.
