Звездите светят над нас

— Можем да се оженим.

Ето, вече бе казано открито. През последните дни той не мислеше за нищо друго. Бе силно влюбен в Лара, но знаеше, че не може да се обвърже с нея.

— Лара, това е невъзможно.

— Така ли? Защо?

— Вече ти обясних, любима. Постоянно съм на турнета както сега. Ти не би могла да пътуваш непрекъснато с мен, нали?

— Не, но…

— Ето. Нищо няма да излезе. Утре в Париж ще ти покажа…

— Филип, аз няма да дойда с теб в Париж.

Той помисли, че не е разбрал.

— Какво?

Лара пое дълбоко дъх.

— Повече няма да се виждаме.

Това беше като удар в диафрагмата.

— Защо? Аз те обичам, Лара. Аз…

— И аз те обичам, но не съм групарка. Не желая да бъда още една обожателка, която тича след теб. Такива можеш да имаш, колкото си искаш.

— Лара, не искам друга освен теб. Но не разбираш ли, любима, че нищо не би излязло от такъв брак? Двамата имаме свой отделен живот, който е важен за всеки от нас. Бих искал постоянно да бъдем заедно, но това е невъзможно.

— Тогава това е краят, нали? — сдържано отвърна Лара. — Повече няма да се видим, Филип.

— Почакай, моля те. Нека да поговорим. Хайде да отидем в твоята стая и…

— Не, Филип. Много те обичам, но не искам да продължавам по този начин. Свършено е.

— Не искам да свършва — настояваше Филип. — Размисли отново.

— Не мога. Съжалявам. Всичко или нищо.

Стигнаха до хотела в мълчание. Във фоайето Филип помоли:

— Мога ли да дойда в твойта стая? Ще поговорим и…

— Не, мили мой. Няма за какво повече да говорим.

Той остана загледан след нея.

Когато Лара влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Тя бързо го вдигна:

— Филип…

— Хауард се обажда. Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

Тя едва скри разочарованието си.

— Какво има?

— Нищо. Обаждам се просто така. Тук има много работа. Кога ще се върнеш?

— Утре — отговори Лара. — Утре се връщам в Ню. Йорк — после бавно остави слушалката.

Седеше и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да позвъни. След два часа все още мълчеше. Нещастна, Лара мислеше: „Направих грешка. Поставих му ултиматум и го загубих. Само ако бях изчакала… Ако бях отишла с него в Париж… Ако… ако…“ Опита се да си представи живота без Филип. Дори само мисълта беше твърде болезнена. „Но не можем да продължаваме по този начин. Искам да си принадлежим един на друг.“ Утре тя трябва да се върне в Ню Йорк. Напълно облечена, Лара легна на дивана до телефона. Чувстваше се изтощена. Знаеше, че изобщо няма да може да заспи.

И заспа.

В своята стая Филип крачеше назад-напред като звяр в клетка. Бе бесен и на Лара, и на себе си. Не можеше да понесе мисълта, че вече няма да я вижда, че няма да я държи в прегръдките си. „Проклети да са всички жени!“ Родителите му го предупреждаваха: „Твоят живот е музиката. Ако искаш да си най-добрият, в него няма място за нищо друго.“ И той вярваше в това, докато не срещна Лара. Сега всичко се промени. Проклятие! „Това, което беше между нас, бе прекрасно. Защо й трябваше да го унищожи?“ Обичаше я, но разбираше, че никога не може да се ожени за нея.

Лара се събуди от телефонен звън. Седна замаяна на дивана и погледна часовника на стената. Беше пет часа сутринта. Сънена, тя вдигна слушалката.

— Хауард?

Чу гласа на Филип:

— Би ли искала да се омъжиш в Париж?

XXIII

Женитбата на Лара Камерън и Филип Адлър се превърна в новината на деня по целия свят. Когато Хауард Келър научи, той се напи за пръв път в живота си. Постоянно бе убеждавал сам себе си, че увлечението на Лара по Филип Адлър ще премине. „Двамата с Лара сме един екип. Ние сме свързани. Никой не може да застане между нас.“

Два дни той не изтрезня. Когато дойде на себе си, телефонира на Лара в Париж.

— Ако е истина, кажи на Филип, че той е най-големият късметлия на този свят.

— Истина е — радостно го увери Лара.

— По гласа ти личи, че си щастлива.

— Никога в живота си не съм била по-щастлива.

— Аз… се радвам за теб, Лара. Кога ще се върнеш?

— Утре Филип има концерт в Лондон и после се връщаме в Ню Йорк.

— Говори ли с Пол Мартин преди сватбата?

Тя се поколеба:

— Не.

— Не мислиш ли, че вече трябва да го направиш?

— Да, разбира се — това я безпокоеше повече, отколкото признаваше пред себе си. Не знаеше как Пол ще възприеме новината за женитбата й.

— Ще говоря с него, когато се върна.

— Много ще се радвам да те видя. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Хауард — това беше истина. Той й беше много скъп. Винаги й е бил добър и верен приятел. „Не знам какво щях да правя без него.“

Когато „Боинг 727“ се закова пред Бътлър Ейвиейшън Терминал на летище Ла Гуардия в Ню Йорк, Лара и Филип бяха посрещнати от многобройни представители на пресата. Имаше и репортери от вестници, и телевизионни екипи с камери.

Мениджърът на летището отведе Лара и Филип в приемната и предложи:

— Ако искате, мога да ви измъкна, или…

Лара се обърна към Филип:

— Скъпи, хайде да приключим с тях, иначе изобщо няма да ни оставят на спокойствие.

— Сигурно си права.

Пресконференцията продължи два часа.

— Къде се срещнахте двамата…

— Винаги ли сте се интересували от класическа музика, мисис Адлър?…

— Откога се познавате?…

— В Ню Йорк ли ще живеете?…

— Ще се откажете ли от турнетата си, мистър Адлър?…

Най-после свърши.