Чакаха ги две лимузини — втората беше за багажа.
— Не съм свикнал да пътувам по този начин — каза Филип.
— Ще свикнеш — засмя се Лара.
В лимузината Филип попита:
— Къде отиваме? Апартаментът ми е на Петдесет и седма улица…
— Мисля, че ще се чувстваш по-удобно при мен, скъпи. Разгледай жилището и ако ти харесва, ще пренесем нещата ти.
Пристигнаха в „Камерън Плаза“. Филип вдигна глава към огромната сграда.
— И това е твоя собственост?
— Моя и на няколко банки.
— Впечатлен съм.
Лара стисна ръката му.
— Хубаво, това исках.
Фоайето бе украсено със свежи цветя. Половин дузина служители чакаха, за да ги поздравят.
— Добре дошли у дома, мисис Адлър, мистър Адлър.
Филип се оглеждаше наоколо.
— Боже мой, твое ли е всичко това?
— Наше, скъпи.
Асансьорът ги изкачи на четиридесет и петия етаж, който изцяло бе зает от апартамента й. Икономът отвори вратата.
— Добре дошли, мисис Адлър.
— Благодаря, Симс.
Лара представи на Филип останалия персонал и го разведе из жилището. Голямата холна стая бе изпълнена с антики, имаше просторна, оградена тераса, трапезария, четири големи спални и три спални за персонала, шест бани, кухня, библиотека, кабинет.
— Мислиш ли, че тук ще ти бъде удобно, любими?
Филип се засмя.
— Тесничко е, но ще се оправя.
В средата на хола бе поставено хубаво, ново пиано „Бехщайн“. Филип се приближи и прокара пръсти по клавишите.
— Прекрасно е! — възкликна той.
Лара се приближи.
— Това е сватбеният ти подарък.
— Наистина ли? — той бе трогнат.
Седна предпианото и засвири.
— Наредих да го акордират специално за теб — Лара поглъщаше каскадата от звуци, която изпълни стаята. — Харесва ли ти?
— Страхотно! Благодаря ти, Лара.
— Можеш да свириш, колкото ти душа иска.
Филип стана от столчето.
— Трябва да се обадя на Елърби. Той сигурно се опитва да се свърже с мен.
— Има телефон в библиотеката, скъпи.
Лара отиде в кабинета си и включи автоматичния телефонен секретар. Имаше половин дузина съобщения от Пол Мартин.
— Кой е този тайнствен мъж? — попита той.
Лара се обърна.
— Един… стар приятел.
Филип се приближи до нея и я прегърна.
— Трябва ли да ревнувам от него?
Лара тихо отвърна:
— Не трябва да ревнуваш от никого на тоя свят. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала.
Филип я притисна:
— Ти си единствената жена, която съм обичал.
По-късно следобед, докато Филип свиреше, Лара се обади от кабинета си на Пол Мартин. Той вдигна веднага слушалката.
— Върна ли се? — гласът му звучеше напрегнато.
— Да — този разговор я плашеше.
— Няма да скрия, че новината ми дойде като шок, Лара.
— Съжалявам, Пол… аз… всичко стана внезапно.
— Сигурно.
— Да — тя се опитваше да разбере настроението му.
— Мислех, че между нас съществуваше нещо много хубаво, нещо изключително.
— Така беше Пол, но…
— Нека да поговорим.
— Ами, аз…
— Утре на обед. При Витело. В един часа — това беше заповед.
Лара се колебаеше. Глупаво бе да го настройва допълнително срещу себе си.
— Добре, Пол. Ще дойда.
Линията прекъсна. Лара се разтревожи. Много ли й беше ядосан Пол и щеше ли да предприеме нещо?
XXIV
На другата сутрин, когато Лара пристигна в „Камерън сентър“, всички служители чакаха, за да я поздравят.
— Чудесна новина!
— За всички нас изненадата беше голяма!
— Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи…
И все в тоя дух.
Хауард Келър я чакаше в кабинета й. Той силно я прегърна.
— За една дама, която не обича класическата музика, ти положително успя!
Лара се засмя.
— Нали?
— Ще трябва да свикна да те наричам мисис Адлър.
Усмивката й угасна.
— Мисля, че по делови причини ще бъде по-добре, ако продължа да се наричам Камерън. Какво ще кажеш?
— Както желаеш. Много се радвам, че се върна. Тук работата се трупа.
Лара се настани на стола срещу Хауард.
— Добре, казвай какво става.
— Ами хотелът в Уест Сайд се оказа губещо предприятие. Имаме клиент от Тексас, който проявява интерес, но вчера отидох да видя хотела. В ужасно състояние е. Нуждае се от основен ремонт, а това ще излезе пет-шест милиона долара.
— Клиентът видя ли го?
