— Още не. Обещах, че ще му го покажа утре.
— Покажи му го другата седмица. Прати бояджии и се постарайте да изглежда безукорно чист. А по време на посещението на клиента събери тълпа от хора във фоайето.
Той се ухили:
— Добре. Франк Роуз е тук с новите проекти. Чака в моя кабинет.
— Ще ги прегледам.
— Застрахователната компания от Мидланд все още се колебае относно подписването на споразумението.
Лара си записа.
— Ще разговарям с тях по въпроса. Друго?
— Гоутам Банк се опъва относно заема — от седемдесет и пет милиона долара за новия ни проект. Смятат, че си поела прекалено много ангажименти.
— Те каква лихва искаха?
— Седемнадесет процента.
— Уреди ми среща с тях. Ще им предложа двадесет процента.
Той я погледна смаян:
— Двадесет процента? Боже мой, Лара! Никой не предлага двадесет процента!
— Предпочитам да съм жива при двадесет процента, отколкото мъртва при седемнадесет. Прави каквото ти казвам, Хауард.
— Добре.
Сутринта отлетя много бързо. В дванадесет и половина Лара каза:
— На обяд имам среща с Пол Мартин.
Хауард изглеждаше разтревожен.
— Внимавай да не те изяде теб за обяд.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е сицилианец. Те не прощават и не забравят.
— Превръщащ го в мелодрама. Пол никога не би ме наранил.
— Дано си права.
Пол Мартин чакаше Лара в ресторанта. Изглеждаше отслабнал и измъчен, под очите му имаше тъмни кръгове, като че ли не е спал добре.
— Здравей, Лара — той не стана.
— Здравей, Пол — тя седна срещу него.
— Казах някои глупости по телефонния ти секретар, съжалявам. Нямах представа… — той вдигна рамене.
— Трябваше да ти кажа, Пол, но всичко се случи толкова внезапно.
— Да — той изучаваше лицето й. — Изглеждаш великолепно.
— Благодаря.
— Къде се запозна с Адлър?
— В Лондон.
— И се влюби в него просто така? — в думите му имаше горчив подтекст.
— Пол, това, което беше между нас с теб, бе чудесно, но не ми стигаше. Имах нужда от нещо повече, от някого, при когото да се прибирам всяка вечер.
Той я гледаше и слушаше мълчаливо.
— Никога не бих направила нещо, с което да те нараня, но това просто… просто се случи.
Той продължаваше да мълчи.
— Моля те да ме разбереш.
— Да — студена усмивка премина по лицет о му. — Предполагам, че нямам друг избор, нали? Станалото — станало. Просто ми дойде като шок да го прочета във вестниците и да го видя по телевизията. Предполагах, че сме били по-близки.
— Прав си — отново се съгласи Лара. — Трябваше да ти кажа.
Той протегна ръка и я погали по брадичката.
— Бях луд по теб, Лара. Мисля, че все още съм луд. Ти беше моето miracolo.16 Бих ти дал всичко на света, освен това, което той може да ти даде — брачната халка. Обичам те достатъчно много, за да искам да бъдеш щастлива.
Лара почувства, че я залива вълна на облекчение.
— Благодаря ти, Пол.
— Кога ще се запозная със съпруга ти?
— Другата седмица даваме прием за приятели. Ще дойдеш ли?
— Непременно. Кажи му да се отнася добре с теб, иначе ще си има работа с мен.
Лара се усмихна:
— Ще му кажа.
Когато Лара се върна, Хауард Келър я чакаше в кабинета й.
— Как мина? — тревожно попита той.
— Добре. Не беше прав за Пол. Държа се чудесно.
— Хубаво. Радвам се, че съм се лъгал. Утре сутринта съм ти уредил срещи с…
— Отмени ги — прекъсна го Лара. — Утре оставам вкъщи при съпруга си. Следващите няколко дни ще ни бъдат меденият месец.
— Радвам се, че си толкова щастлива.
— Хауард, толкова съм щастлива, та чак се плаша. Страх ме е, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. Не предполагах, че човек може да бъде толкова щастлив.
Той се усмихна.
— Добре, аз ще се оправя със срещите.
— Благодаря ти — тя го целуна по бузата. — Следващата седмица даваме прием и ти си поканен.
Приемът се състоя следващата събота в апартамента им. Имаше богат бюфет и над сто души гости. Лара бе поканила мъжете и жените, с които работеше — банкери, строителни предприемачи, архитекти, технически ръководители, чиновници от кметството, плановици, ръководители на профсъюзи. Филип бе поканил свои приятели музиканти, покровители и благотворители на музикантите. Комбинацията се оказа катастрофална.
Не че двете групи не се опитаха да общуват. Проблемът идваше от тбва, че повечето нямаха нищо общо помежду си. Строителните предприемачи се интересуваха от строежи и архитектура, а музикантите — от музика и композитори.
Лара представи един градски проектант на група музиканти. Той стоеше сред тях и се опитваше да следи дискусията.
— Знаете ли какво отношение е имал Росини към музиката на Вагнер? Един ден се друснал със задника си върху клавишите и казал: „Ето така ми звучи Вагнер.“
— Вагнер си го е заслужавал. Когато избухнал пожар в Ринг Театър във Виена по време на представление на „Хофманови приказки“, четиристотин души загинали. Когато разбрал това, Вагнер казал: „Така им се пада щом слушат оперета от Офенбах“.
Предприемачът бързо отмина.
Лара представи някои от приятелите на Филип на група бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти.
— Проблемът е, че трябва да си сключил договор с тридесет и пет процента от наемателите, преди да направиш кооперация.
— Според мен това е много глупаво правило.
— Съгласен съм. Затова минах към хотелите. Знаеш ли, че сега хотелите в Манхатън печелят средно двеста долара от стая на нощ? Следващата година…
