Звездите светят над нас

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Лара.

Това беше най-трудното. „Първо да установим, че тя е познавала Джеси Шоу и да започнем оттам.“

— Арестувахме нападателя на съпруга ви — той наблюдаваше изражението й.

— Така ли? Какво…?

Хауард Келър се намеси:

— Как го заловихте?

— Заложил часовника, който мис Камерън е подарила на съпруга си. — Манчини отново погледна Лара. — Името му е Джеси Шоу.

Изражението й не се промени изобщо. „Бива си я, рече си Манчини. Дамата си я бива.“

— Познавате ли го?

Лара се намръщи.

— Не. Трябва ли да го познавам?

„Първата й грешка, помисли Манчини. Ще я хвана.“

— Работи като строител на един от вашите обекти в Чикаго. Работил е и на строежа ви в Куинс. Управлявал е крана, който е убил един човек — престори се, че проверява в бележника си. — Някой си Бил Уитман. Определили са го като нещастен случай.

Лара преглътна:

— Да…

Преди да може да продължи, Келър проговори:

— Вижте, лейтенанте, в компанията работят стотици хора. Нали не очаквате, че познаваме всички?

— Не познавате ли Джеси Шоу?

— Не. И съм сигурен, че мис Камерън…

— Бих предпочел да го чуя от нея самата, ако нямате нищо против.

Лара каза:

— Изобщо не съм чувала за него.

— Били са му платени петдесет хиляди долара, за да нападне вашия съпруг.

— Аз… не мога да повярвам! — лицето й внезапно пребледня.

„Сега ще се заема с нея“, рече си Майчини.

— Нищо ли не знаете за това?

Лара се втренчи в него, очите й изведнъж заблестяха гневно.

— Нима предполагате…? Как смеете?! Ако някой го е изпратил, искам да знам кой!

— Това иска и съпругът ви, мис Камерън.

— Говорили сте за това с Филип?

— Да. Аз…

След миг Лара излетя от кабинета си.

Когато Лара пристигна в апартамента им, Филип си събираше багажа непохватно, заради осакатената си ръка.

— Филип… какво правиш?

Той се обърна да я погледне, сякаш я виждаше за пръв път.

— Заминавам.

— Защо? Не вярваш на тази… тази ужасна история, нали?

— Стига вече лъжи, Лара.

— Но аз не лъжа. Трябва да ме изслушаш. Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света. Обичам те, Филип.

Той се обърна към нея.

— Полицаите казаха, че този човек работи при теб. Че са му били платени петдесет хиляди долара, за да… направи това.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо. Знам само, че нямам нищо общо с това. Вярваш ли ми?

Той я гледаше мълчаливо.

Лара остана дълго така, после се обърна и слепешката излезе от стаята.

Филип прекара безсънна нощ в един хотел в центъра. Образът на Лара непрестанно изникваше в съзнанието му. „Искам да науча нещо повече за тази фондация. Бихме могли да се видим и да поговорим…“

„Женен ли сте? Разкажете ми за себе си…“

„Когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз се пренасям в Неапол…“

„Сънувам една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам…“

„Дойдох в Амстердам, за да те видя…“

„Искашли да дойда с теб в Милано…?“

„Ще ме разглезиш“ — „Точно това смятам да направя…“

„А топлотата, съчувствието, грижите на Лара? Нима толкова много съм се лъгал в нея?“

Филип отиде в полицейския участък, където го очакваше лейтенант Манчини. Той го отведе в малка зала с подиум в единия край.

— Искаме само да го посочите сред наредените в редица мъже.

„За да го свържат с Лара“, помисли Филип.

В редицата бяха строени шестима мъже, приблизително с еднаква конструкция и на еднаква възраст. Джеси Шоу беше по средата. Когато Филип го видя, усети, че нещо в главата му започна да пулсира. Чуваше гласа му — „Дай портфейла! — Усещаше ужасната болка от ножа, разрязал китката му. Нима Лара би ми причинила това?“

„Ти си единственият мъж, когото съм обичала“.

Лейтенант Манчини му говореше:

— Гледайте добре, мистър Адлър.

„Отсега нататък ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен…“

— Мистър Адлър…

„Ще ти намерим най-добрите лекари в света…“ — Тя бе до него всеки миг, обслужваше го, грижеше се за него. „Щом Мохамед не отива при планината…“

— Бихте ли го посочили?

„Омъжих се за теб, защото бях лудо влюбена в теб. Все още съм влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен няма значение. Искам само да си смени да ме обичаш…“

Тя беше казала истината.

И последната сцена в жилището им.

Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света…

— Мистър Адлър…

„Полицаите сигурно са сгрешили, помисли Филип. В името на бога, аз й вярвам. Не би могла да го направи!“

Манчини отново му говореше:

— Кой е той?

Филип се обърна към него и рече:

— Не знам.

— Какво?

— Не го виждам.