— Дотук беше.
Излезе на улицата и хвърли визитките. След минути щяха да ги прегазят десетки коли и камиони. В далечината виеха приближаващи се сирени. Кели се изправи.
— Най-добре да се махаме оттук, Даян. След като вече не могат да ни следят, няма от какво да се боим. Аз се връщам в Париж. Ти какво ще правиш?
— Ще се опитам да открия причината за всичко това.
— Внимавай.
— И ти.
Даян се поколеба за миг.
— Кели… благодаря. Ти ми спаси живота.
— По-рано те излъгах за нещо и сега ме е срам.
— За какво?
— Помниш ли какво ти казах за картините ти?
— Да.
— Всъщност ми харесаха — много. Бива си те.
Даян се усмихна.
— Благодаря. Боя се, че и аз бях доста груба с теб.
— Даян?
— Да?
— И не съм израснала сред камериерки.
Даян се засмя и двете се прегърнаха.
— Радвам се, че се запознахме — топло каза Даян.
— И аз.
Взираха се една в друга. Беше им трудно да се сбогуват.
— Знаеш ли — рече Даян. — Ако имаш нужда от мен, ето телефонния ми номер. — И го написа на един лист от бележника си.
— А това е моят.
— Е, сбогом.
— Да… Сбогом… Кели — с пресекнат глас отвърна Даян. Тъмнокожата жена се отдалечи. На ъгъла се обърна и махна с ръка. Даян също й махна в отговор. Когато Кели изчезна, тя вдигна поглед към черната дупка, която едва не се беше превърнала в тяхна гробница, и потръпна.
Глава 29
Кати Ордонес влезе в кабинета на Танър Кингсли със сутрешните вестници.
— Пак се повтаря същото. — Тя му ги подаде. Всички имаха еднакви водещи заглавия: „Мъгла нарушава живота на големите германски градове“, „Всички германски летища затворени заради мъгла“, „Мъглата в Германия взима все повече жертви“. — Да ги пратя ли на сенатор ван Лювън?
— Да. Веднага — мрачно отвърна Танър.
Кати излезе от стаята.
Той си погледна часовника и се усмихна. „Бомбата вече трябва да е избухнала. Най-после се отървах от двете кучки“.
По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.
— Господин Кингсли, сенатор ван Лювън ви търси по телефона. Да ви свържа ли?
— Да. — Танър вдигна слушалката. — Танър Кингсли.
— Здравейте, господин Кингсли. Обажда се сенатор ван Лювън.
— Добър ден, госпожо сенатор.
— С моите асистентки случайно сме близо до вашата сграда и се питах дали е удобно да се отбием на посещение?
— Естествено — въодушеви се той. — С удоволствие ще ви разведа из КИГ, госпожо сенатор.
— Чудесно. Скоро ще сме при вас.
Танър натисна бутона на интеркома.
— След няколко минути очаквам гости. Не ме свързвайте с никого.
Спомни си некролога, който неотдавна беше прочел във вестниците. Съпругът на сенатор ван Лювън, Едмънд Баркли, бе починал от инфаркт. „Ще й изкажа съболезнованията си.“
След петнайсет минути сенатор ван Лювън и двете й привлекателни млади асистентки пристигнаха. Танър се изправи да ги посрещне.
— Щастлив съм, че решихте да дойдете.
Сенатор ван Лювън кимна.
— Познавате Корин Мърфи и Керъли Трост.
Той се усмихна.
— Да. Много се радвам да ви видя. — После се обърна към сенатора. — Научих за смъртта на съпруга ви. Ужасно съжалявам.
Тя отново кимна.
— Благодаря. Той дълго боледува и накрая… — Тя се усмихна принудено. — Между другото, сведенията за глобалното затопляне, които ми пращате, са изключително убедителни.
— Благодаря.
— Ще ни покажете ли с какво се занимавате тук?
— Разбира се. Колко време бихте искали да отделите? Имаме петдневна обиколка, четиридневна обиколка и съкратена разходка за час и половина.
Корин Мърфи се усмихна широко.
— Ще бъде чудесно да направим четириднев…
— Ще се задоволим с разходката за час и половина — прекъсна я сенатор ван Лювън.
— За мен е чест.
— Колко души работят в КИГ? — попита сенаторът.
— Около две хиляди. КИГ има представителства в десетки големи страни по целия свят.
Корин Мърфи и Керъли Трост се удивиха.
— В тези сгради работят петстотин служители. Персоналът и научните сътрудници имат отделни работни помещения. Най-ниският коефициент за интелигентност на всичките ни учени е сто и шейсет.
— Те са гении! — ахна Корин Мърфи.
Сенатор ван Лювън я стрелна с неодобрителен поглед.
— Елате с мен, моля — каза Танър.
Сенаторът, Мърфи и Трост го последваха през една странична врата към съседната сграда. Той ги въведе в помещение, пълно с непонятна апаратура.
Ван Лювън се приближи до една от странно изглеждащите машини.
— Какво е това?
— Звуков спектрограф. Може да разпознае хиляди различни гласове.
Трост се намръщи.
— Как се постига това?
— Ще ви го обясня по следния начин. Когато по телефона ви се обади приятел, вие веднага познавате гласа му, защото звуковата му схема се е запечатала в мозъка ви. Ние програмираме този уред по същия начин. Електронният филтър позволява до записващото устройство да стигат само определени честоти и така получаваме само отличителната характеристика на всеки глас.
Останалата част от обиколката включваше гигантски машини, миниатюрни електронни микроскопи и химически лаборатории: помещения с черни дъски, покрити със загадъчни символи, лаборатории, в които работеха десетки научни сътрудници, кабинети, в които самотни учени унесено се опитваха да решат сложни проблеми.
