Кой се страхува от мрака

Подминаха една червена тухлена сграда с две ключалки на вратата.

— Какво има тук? — попита сенатор ван Лювън.

— Това е лаборатория за секретни държавни проучвания. Съжалявам, до нея няма достъп, госпожо сенатор.

Обиколката отне два часа. Когато свършиха, Танър отново заведе трите жени в кабинета си.

— Надявам се, че ви е харесало.

Сенатор ван Лювън кимна.

— Беше интересно.

— Изключително интересно — усмихна се Корин Мърфи. Очите й бяха приковани в Танър.

— Адски ми хареса — възкликна Керъли Трост.

Танър се обърна към сенатора.

— Между другото, имахте ли възможност да обсъдите с колегите си екологичния проблем, за който говорихме?

— Да — неангажиращо отвърна тя.

— Ще ми кажете ли какви според мен са нашите шансове?

— Тук няма място за гадаене, господин Кингсли. Ще проведем още обсъждания. Когато вземем решение, ще ви уведомя.

Танър успя да се усмихне.

— Благодаря ви. Благодаря на всички ви, че се отбихте.

Когато те си тръгнаха, по интеркома се разнесе гласът на Кати Ордонес.

— Господин Кингсли, търси ви Сайда Ернандес. Каза, че било спешно, но вие наредихте да не ви свързвам с никого.

— Свържи ме.

Сайда Ернандес бе жената, която беше пратил да постави бомбата в хотел „Адамс“.

— Първа линия.

Танър вдигна слушалката в очакване на добрата новина.

— Добре ли мина всичко, Сайда?

— Не. Съжалявам, господин Кингсли. — В гласа й се долавяше страх. — Измъкнаха се.

Той се вцепени.

— Какво?!

— Да, господине. Напуснаха преди бомбата да избухне. Един пиколо ги видял да излизат от фоайето на хотела.

Танър затръшна слушалката и повика секретарката си.

— Прати ми Флинт и Карбайо.

След минута Хари Флинт и Винс Карбайо влязоха в кабинета му.

Танър кипеше от гняв.

— Кучките пак се измъкнаха. За последен път го допускам. Разбирате ли? Ще ви кажа къде са и ще отидете да се погрижите за тях. Имате ли въпроси?

Флинт и Карбайо се спогледаха.

— Не.

Танър натисна един бутон и отвори електронната карта на стената.

— Докато визитките, които им дадох са в тях, лесно можем да ги следим…

Електронните светлини се появиха на картата. Той натисна друг бутон. Светлините не помръднаха.

— Изхвърлили са ги — изскърца със зъби Танър Кингсли. Лицето му се зачерви. Той се обърна към двамата главорези. — Искам да ги убиете днес.

Флинт го погледна озадачено.

— Щом не знаем къде са, как да…

— Смятате ли, че ще оставя една жена толкова лесно да ме надхитри? — прекъсна го Танър. — Докато носят мобифоните си, винаги ще знаем къде се намират.

— Нима можете да научите номерата на мобифоните им? — изненада се Флинт.

Танър не си направи труд да му отговори.

— Вече сигурно са се разделили. — Той натисна друг бутон. — Да опитаме първо с Даян Стивънс. — Шефът на КИГ въведе номера.

Светлините на картата се раздвижиха и бавно започнаха да се съсредоточават по манхатънските улици, пресявайки хотели, магазини и търговски комплекси. Накрая спряха при един от комплексите.

— Даян Стивънс е в този търговски комплекс. — Танър продължи да натиска бутоните. — Да видим къде е Кели Харис. — Светлините пак се раздвижиха и този път се събраха в друга част на града, на улица с магазин за облекло, ресторант, аптека и автогара. Накрая спряха пред голяма сграда.

— Кели Харис е на автогарата — мрачно съобщи Танър Кингсли. — Трябва бързо да заловим и двете.

— Как? — попита Карбайо. — Те са в двата края на града. Докато стигнем там, вече ще са избягали.

Танър се обърна.

— Елате с мен. — И последван от главорезите, се запъти към една съседна стая. Вътре имаше множество монитори, компютри и електронни клавиатури с разноцветни клавиши. На една лавица бе поставена малка машина с десетки компактдискове и дивидита. Танър ги прерови и зареди в машината диска с надпис „Даян Стивънс“.

— Това е гласов синтезатор — обясни Кингсли. — Гласовете на госпожа Стивънс и госпожа Харис са дигитализирани. Звуковите им схеми са записани и анализирани. Като натисна само един бутон, всяка моя дума се преобразува в техните гласове. — Той взе един мобифон и въведе няколко цифри.

Разнесе се предпазливо „Ало?“ Беше гласът на Кели Харис.

— Кели! Радвам се, че те открих. — Говореше Танър, само че с гласа на Даян Стивънс.

— Даян! Хващаш ме тъкмо навреме. Готвя се да напусна града.

Флинт и Карбайо слушаха смаяно.

— Къде отиваш, Кели?

— В Чикаго. От летище „О’Хара“ ще взема самолет за вкъщи.

— Не заминавай точно сега, Кели.

Последва кратко мълчание.

— Защо?

— Защото открих какво става. Знам кой и защо е убил мъжете ни.

— О, Боже мой! Как успя… сигурна ли си?

— Абсолютно. Имам всички доказателства.

— Даян, това е… чудесно.

— Доказателствата са у мен. В момента съм в хотел „Делмонт“, апартамент А. Оттук отивам във ФБР. Исках да дойдеш с мен, но щом се налага да заминеш, разбирам…

— Не, не! Искам… искам да довърша онова, което се е опитвал да направи Марк.

Флинт и Карбайо попиваха всяка дума. По аудиосистемата на автогарата обявиха автобуса за Чикаго.

— Ще дойда с теб, Даян. Хотел „Делмонт“ ли каза?

— Да, на Осемдесет и шеста улица. Апартамент А.

— Идвам. До скоро.

Връзката прекъсна.

Танър се обърна към двамата главорези.

— Половината проблем е решен. Сега ще се погрижим за другата половина.

Зареди друг компактдиск с надпис „Кели Харис“ в синтезатора, натисна един бутон на телефона и въведе номера. Почти незабавно се разнесе гласът на Даян.

— Ало?