се за миг, после ги вдигна, сгъна ги и грижливо ги върна на закачалката. След това се върна в спалнята.
— Банята е на твое разположение.
Даян разсеяно кимна.
— Благодаря.
Първото, което забеляза при влизането си в банята, бяха подредените пешкири. Усмихна се.
Застана под душа и остави топлата вода да я приласкае. Някога с Ричард заедно бяха използвали душа и телата им се бяха докосвали… С това беше свършено. Ала спомените щяха да останат завинаги. Завинаги…
— Цветята са разкошни, скъпи. Благодаря. Какво празнуваме?
— Свети Валентин.
И пак цветя.
Походът на Вашингтон… Националният ден на дългоопашатия папагал… Деня на любителите на целина…
Когато на една картичка, придружаваща букет рози, Даян прочете: „Денят на скачащите гущери“, не издържа и се засмя.
— Скъпи, гущерите не скачат.
Ричард стисна главата си с ръце.
— По дяволите! Заблудили са ме!
Освен това обичаше да й пише любовни стихчета. Когато се обличаше, Даян откриваше стихотворения в обувките си, в някой сутиен или сако…
Веднъж той се прибра от работа и тя стоеше вътре, чисто гола, само по обувки на високи токове.
— Скъпи, харесват ли ти тези обувки? — попита Даян.
Дрехите му се свлякоха на пода и вечерята закъсня. Те…
— На закуска ли ще ходим, или на вечеря? — откъсна я от спомените гласът на Кели.
Вървяха към кафенето. Денят бе хладен и ясен, небето — кристалносиньо.
— Синьо небе — каза Даян. — Добра поличба.
Кели прехапа устни, за да не се засмее. Суеверията на Даян някак си я умиляваха.
Преди да стигнат до кафенето видяха магазин за дрехи, спогледаха се, усмихнаха се и влязоха.
Продавачката ги посрещна любезно.
— Мога ли да ви помогна?
— Само по-спокойно — предупреди Даян въодушевената Кели. — Спомни си какво се случи предишния път.
— Добре. Без ексцесии.
Обиколиха магазина и си избраха скромно количество необходими неща. Оставиха старите си дрехи в съблекалнята.
— Няма ли да ви трябват? — попита продавачката. Даян се усмихна.
— Не. Пратете ги на някоя благотворителна организация.
Точно до кафенето имаше магазин за електроника.
— Виж, мобифони за еднократна употреба — посочи Кели. Влязоха и си взеха апарати с хиляда предплатени минути.
— Хайде пак да си разменим номерата — каза тъмнокожата жена.
Даян се усмихна.
— Разбира се.
Това им отне само няколко секунди. На излизане, докато плащаше на касата, Даян провери съдържанието на портмонето си.
— Парите ми наистина са на привършване.
— И моите.
— Може би ще се наложи да прибегнем до кредитните си карти.
— Не и преди да сме открили вълшебната заешка дупка. — Моля?
— Няма значение.
— Какво ще обичате? — попита ги келнерката, когато се настаниха на една ъглова маса.
Кели се обърна към Даян.
— Първо ти.
— За мен портокалов сок, яйца с бекон, препечена филийка и кафе.
Сервитьорката погледна Кели.
— А за вас, госпожице?
— Половин грейпфрут.
— Само това ли? — попита Даян.
— Да.
Келнерката се отдалечи.
— Не можеш да я караш само на половин грейпфрут.
— Навик. От години съм на строга диета. Някои модели ядат салфетки, за да убият апетита си.
— Сериозно?
— Съвсем сериозно. Обаче всъщност няма значение. Никога повече няма да бъда модел.
Даян впери поглед в нея.
— Защо?
— Вече не е важно. Марк ми показа какво е най-важно и… — Тя замълча, мъчеше се да преглътне сълзите си. — Ще ми се да го беше познавала.
— И на мен. Но трябва да започнеш живота си наново.
— Ами ти? — попита Кели. — Ще продължиш ли да рисуваш?
Последва дълго мълчание.
— Опитах… Не.
Докато си тръгваха, Кели спря до сутрешните вестници на стойката до изхода.
— Чакай малко. — Взе един от вестниците. — Виж!
Текстът на първа страница гласеше:
В Кингсли Интернешънъл Груп се провежда възпоменателна служба в чест на всички служители, чиято неотдавнашна смърт стана обект на всеобщи догадки. Службата ще се проведе в сградата на КИГ в Манхатън в понеделник от 11:15.
— Утре. — Кели впери очи в Даян. — Според теб защо го правят?
— Мисля, че е капан за нас.
Кели кимна.
— И аз. Дали Кингсли наистина ни смята за толкова глупави, че да се хванем… — Забеляза изражението на спътницата си и стъписано попита: — Нима ще отидем?
Даян кимна.
— Не бива!
— Трябва. Сигурна съм, че Бети Баркър ще е там. Трябва да поговоря с нея.
— С риск да стана досадна, как очакваш да се измъкнем оттам живи?
— Ще измисля начин. — Тя се усмихна. — Довери ми се.
Кели поклати глава.
— Нищо не ме плаши повече от думите „довери ми се“. — Замисли се за миг и лицето й грейна. — Хрумна ми нещо. Знам как да го направим.
— Каква е идеята ти?
