Даян я погледна.
— Какво се случи?
— Беше се върнала при мъжа си.
Бяха стигнали пансиона.
— Това е.
Грейс Сайдъл бе петдесетинагодишна динамична жена с майчинска външност, истинско кълбо от енергия. Когато отвори вратата и видя Кели, лицето й грейна.
— Кели! — Тя разпери ръце и я прегърна. — Много се радвам да те видя.
— Това е приятелката ми Даян.
Двете жени се поздравиха.
— Стаята ти е готова — каза Грейс. — Всъщност това е стаята на майка ти. Само сложих още едно легло.
Минаха през удобна наглед дневна, в която десетина жени играеха на карти, гледаха телевизия или четяха.
— Докога ще останете? — попита Грейс.
Кели и Даян се спогледаха.
— Не сме сигурни.
Грейс Сайдъл се усмихна.
— Няма проблем. Стаята е ваша докогато пожелаете.
Стаята наистина се оказа прелестна — чиста и спретната.
— Тук ще сме в безопасност — каза Кели на Даян, когато Грейс Сайдъл ги остави сами. — И между другото, мисля, че трябва да ни впишат в Книгата на рекордите „Гинес“. Знаеш ли колко пъти се опитаха да ни убият?
— Да. — Даян стоеше до прозореца. Кели я чу да казва: — Благодаря ти, Ричард.
Тъмнокожата жена понечи да отбележи нещо, после си помисли: „Безсмислено е…“
Андрю дремеше на бюрото си. Сънуваше, че спи в болница. Събуди го някакъв глас в стаята му: „… и за щастие го открих, когато обеззаразявахме костюма на Андрю. Реших, че трябва веднага да ви го покажа“.
„Проклетите военни ме увериха, че е напълно безопасно“.
Мъжът подаваше на Танър един от военните противогази.
„Намерих дупчица в основата на противогаза. Като че ли някой я е пробил. Тя е достатъчна, за да обясни състоянието на брат ви“.
Танър разгледа противогаза. „Виновникът ще си плати — с гръмовен глас обеща той и погледна другия мъж. — Веднага ще се заема. Благодаря, че ми го донесохте“.
Андрю мъгляво видя, че мъжът си тръгва. Брат му повъртя противогаза в ръце още малко, после отиде в ъгъла на стаята, където имаше голяма болнична количка с мръсно бельо, и го скри под него.
На Андрю му се искаше да попита брат си какво става, ала се чувстваше прекалено уморен, така че заспа.
Танър, Андрю и Полин се върнаха в кабинета на Танър. Танър Кингсли бе поръчал на секретарката си да донесе сутрешните вестници и сега ги прегледа.
— Виж тези заглавия: „Учени са озадачени от странни бури в Гватемала, Перу, Мексико и Италия“… — Той ликуващо погледна Полин. — И това е само началото. Ще има още много да се озадачават.
В стаята се втурна Винс Карбайо.
— Господин Кингсли…
— Зает съм. Какво има?
— Флинт е мъртъв.
Танър зяпна.
— Какво?!
— Стивънс и Харис са го убили.
— Невъзможно!
— Мъртъв е. Те са избягали с колата на сенатора. Обявихме я за открадната. Полицията я е открила в Уайт Плейнс.
— Ето какво искам да направите. — Танър се навъси. — Искам да вземеш десетина души и да отидете в Уайт Плейнс. Проверете всеки хотел, пансион и приют — навсякъде, където може да се крият. Давам петстотин хиляди долара награда на всеки, който ги предаде. Действайте!
— Слушам.
Винс Карбайо побърза да напусне кабинета.
— Съжалявам за случилото се в Париж — каза Даян в стаята им в пансиона на Грейс Сайдъл. Убили ли са домоуправителя?
— Не знам. Семейството му просто е изчезнало.
— Ами твоето куче? Ейнджъл?
— Не ми се говори за това — нервно отвърна Кели.
— Извинявай. Знаеш ли кое е най-глупавото? Че бяхме адски близо. Сега вече знаем какво се е случило, обаче няма на кого да го разкрием. Нашата дума срещу тази на КИГ. Ще ни пратят в лудница.
Кели кимна.
— Права си. Няма при кого да отидем.
Възцари се кратко мълчание. После Даян бавно рече:
— Струва ми се, че има.
Хората на Винс Карбайо се разгърнаха из целия град и провериха всеки хотел, пансион и приют. Един от тях показваше снимки на Даян и Кели на рецепционистката в хотел „Еспланад“.
— Виждали ли сте някоя от тези жени? За тях е обявена награда от половин милион долара.
Тя поклати глава.
— Ще ми се да знаех къде са.
В хотел „Ренесанс Уестчестър“ друг мъж показваше снимки на Даян и Кели.
— Половин милион ли? Ще ми се аз да можех да ги получа.
— Ако ги видя, непременно ще ви съобщя, господине — каза рецепционистката в „Краун Плаза“.
Винс Карбайо почука на вратата на пансиона на Грейс Сайдъл.
— Добро утро.
— Добро утро. Казвам се Винс Карбайо. — Той показа снимка на двете жени. — Виждали ли сте ги? За всяка е обявена награда от половин милион долара.
Лицето на Грейс Сайдъл грейна.
— Кели!
Кати Ордонес беше затрупана с работа. Факсовете пристигаха по-бързо, отколкото можеше да се справи с тях, а имейлът й се пръскаше по шевовете. Тя вдигна купчина листове и влезе в кабинета на Танър. Двамата с Полин ван Лювън седяха на дивана и разговаряха. Кингсли вдигна поглед.
— Какво има?
Секретарката се усмихна.
— Добра новина. Ще имаме много успешна официална вечеря.
Танър се намръщи.
— Какви ги говорите?
