— На летището ще ви чака сив линкълн. Веднага се качете в колата. Шофьорът е азиатец, казва се Кунио. Ще ви докара вкъщи. Аз ще ви чакам там.
— Благодаря ви, госпожо сенатор.
Даян затвори слушалката и дълбоко си пое дъх. После се обърна към Кели.
— Всичко е уредено.
— Откъде знаеш, че ще се качим на самолета?
— Имам план.
Портиерът в хотела им уреди кола под наем и след четирийсет и пет минути Даян и Кели вече пътуваха за летището.
— Не знам дали повече съм развълнувана, или уплашена — каза Кели.
— Струва ми се, че вече няма от какво да се боим.
— Изглежда, много хора са се опитали да се срещнат със сенатора, но никой не е успял, Даян. Всички са били убити.
— Тогава ние ще сме първите, които ще успеем.
— Ще ми се да имахме… — започна Кели.
— Знам. Оръжие. Вече го каза. Имаме само ума си.
— Да, но ми се ще да имахме оръжие.
Кели погледна през прозореца.
— Спри.
Даян отби до тротоара.
— Какво има?
— Трябва да свърша нещо.
Бяха спрели пред фризьорски салон. Кели отвори вратата.
— Къде отиваш? — попита я Даян.
— Ще си направя нова прическа.
— Шегуваш се.
— Напротив.
— Точно
— Човек не знае какво ще се случи, Даян. Ако ще умирам, искам да съм красива.
Даян безмълвно я проследи с поглед.
След двайсет минути Кели излезе от салона. Носеше перука — дълга вдигната високо коса.
— Готова съм — заяви тя. — Да вървим да ги довършим тия мръсници.
Глава 41
— Преследва ни бял лексъс — каза Кели.
— Знам. Вътре има поне петима мъже.
— Можеш ли да им избягаш?
— Няма нужда.
Кели я зяпна.
— Моля?!
— Само гледай.
Наближаваха вход на летището, на който пишеше „Само за доставки“. Пазачът беше отворил портала, за да ги пусне.
Кели и Даян слязоха от колата, качиха се на един служебен автомобил на летището и той потегли по пистата.
Когато лексъсът стигна до портала, пазачът каза на шофьора:
— Това е служебен вход.
— Но вие пуснахте другата кола.
— Това е служебен вход. — И затвори портала.
Служебният автомобил прекоси пистата и спря до един самолет. До него ги чакаше Хауард Милър.
— Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Даян. — Много благодарим, че ни помогнахте.
— Няма защо. Надявам се от всичко това да излезе нещо добро.
— Благодарете на Лоис Рейнолдс от наше име и й предайте, че… — започна Кели.
Лицето Хауард Милър помръкна.
— Лоис Рейнолдс е починала снощи.
Двете жени ахнаха.
— Как се е случило? — попита Даян.
— Сърцето й не е издържало. — Хауард Милър погледна самолета. — Готови са за излитане. Запазих ви места до изхода.
— Още веднъж ви благодарим.
Качиха се по стълбичката, стюардесата затвори люка и самолетът зарулира по пистата.
— Успяхме — каза Кели. — Надхитрихме ги тези гении. Какво ще правиш, след като разговаряме със сенатор ван Лювън?
— Още не съм мислила — призна Даян. — Ти в Париж ли ще се върнеш?
— Зависи. Имаш ли намерение да останеш в Ню Йорк?
— Да.
— Тогава и аз може да поостана.
— А после може заедно да отидем в Париж.
Двете се спогледаха и се усмихнаха.
— Мисля, че Ричард и Марк ще са много горди, ако знаят, че ще довършим започнатата от тях работа — каза Даян.
— Абсолютно.
Даян погледна през прозореца и промълви:
— Благодаря ти, Ричард.
Кели само мълчаливо поклати глава.
„Знам, че ме чуваш, Ричард, скъпи — говореше Даян наум. — Ще довършим започнатото от вас. Ще отмъстим за теб и за твоите приятели. Това няма да те възкреси, но мъничко ще помогне. Знаеш ли какво най-много ми липсва, любов моя? Всичко…“
След три и половина часа самолетът кацна на летище „Ла Гуардия“ и Даян и Кели слязоха първи. Даян си спомни думите на сенатор ван Лювън. „На летището ще ви чака сив линкълн“.
Колата ги чакаше на изхода на терминала. До нея стоеше възрастен японец в шофьорска униформа. Когато двете се приближиха, той се изпъна.
— Госпожа Стивънс? Госпожа Харис?
— Да.
— Аз съм Кунио. — Той им отвори вратата.
Потеглиха за Саутхамптън.
— Пътят ще отнеме два часа — съобщи шофьорът. — Гледката е много красива.
Най-малко ги интересуваше гледката. И двете напрегнато мислеха за най-краткия начин да обяснят на сенатора какво се е случило.
— Смяташ ли, че ван Лювън ще е изложена на опасност, когато й разкажем всичко? — попита Кели.
— Сигурна съм, че ще си осигури охрана. Тя ще се оправи с всичко.
— Надявам се.
