попита Даян.
Жената затвори очи.
— Госпожице Рейнолдс, моля ви, не заспивайте. Моля ви. Много е важно. Брат ви казвал ли ви е нещо, което би могло да ни помогне?
Лоис Рейнолдс отново вдигна клепачи и я погледна озадачено.
— Коя сте вие?
— Според нас брат ви е бил убит — заяви Даян.
— Знам… — промълви Лоис Рейнолдс.
Даян и Кели ги побиха тръпки.
— Защо? — попита Кели.
— Прима… — прошепна жената.
Кели се наведе към нея.
— Какво е „Прима“?
— Гари ми разказа… разказа ми за нея няколко… няколко дни преди да го убият. Това е машина, която може да контролира… да контролира времето. Бедният Гари. Той… така и не стигна до Вашингтон.
— До Вашингтон ли? — попита Даян.
— Да… Всички щяха да… да се срещнат с някакъв сенатор за… за Прима… Гари каза, че Прима е зло…
— Помните ли името на сенатора? — Даян се наведе още по-близо.
— Не.
— Помислете, моля ви.
— Сенатор… — промълви Лоис Рейнолдс.
— Кой? — настоя Кели.
— Левин… Лювън… ван Лювън. Той щеше да се срещне с нея. Щеше да се срещне…
Вратата рязко се отвори и в стаята влетя лекар с бяло сако и прехвърлен през шията стетоскоп. Погледна Даян и Кели и сърдито изсумтя:
— Не ви ли казаха, че тук е забранено за посетители?
— Съжалявам — отвърна Кели. — Ние…
— Моля, напуснете.
Двете жени погледнаха Лоис Рейнолдс.
— Довиждане. Оздравявайте.
Мъжът ги проследи с поглед. Когато вратата се затвори, пристъпи към леглото, наведе се над Лоис Рейнолдс и вдигна една възглавница.
Глава 40
Кели и Даян слязоха в главното фоайе на болницата.
— Ето защо Ричард и Марк са щели да ходят във Вашингтон — каза Даян. — За да се срещнат със сенатор ван Лювън.
— Как ще се свържем с нея?
— Много просто. — Даян извади мобифона си.
Кели вдигна ръка и я спря.
— Недей. Хайде да се обадим от обществен телефон.
Взеха телефона на централата на Сената от справки и Даян го набра.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Бих искала да говоря със сенатора, моля.
— За кого да предам?
— Въпросът е личен — отвърна Даян.
— Как се казвате, моля?
— Не мога… просто й предайте, че е много важно.
— Съжалявам, това не е възможно. — Връзката прекъсна.
Даян се обърна към Кели.
— Не бива да разкриваме имената си. — И отново набра номера.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Моля, изслушайте ме. Не съм луда. Трябва да говоря със сенатора и не мога да ви съобщя името си.
— Боя се, че не мога да ви свържа. — Връзката прекъсна.
Даян се обади за трети път.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Не затваряйте, моля ви. Знам, че си вършите работата, но въпросът е на живот и смърт. Обаждам се от обществен телефон. Ще ви дам номера. Моля, предайте на сенатора да ми се обади. — Тя продиктува номера на секретарката и я чу да затръшва слушалката.
— Какво ще правим сега? — попита Кели.
— Ще чакаме.
Чакаха два часа и в момента, в който Даян каза:
— Така няма да се получи. Хайде…
… телефонът иззвъня. Тя дълбоко си пое дъх и се втурна да отговори.
— Ало?
Отсреща чу ядосан женски глас.
— Тук е сенатор ван Лювън. С кого разговарям?
Даян приближи слушалката към Кели, за да чуват и двете думите на сенатора. Гласът на Даян бе толкова задавен, че едва говореше.
— Казвам се Даян Стивънс, госпожо сенатор. Тук съм с Кели Харис. Знаете ли кои сме?
— Не, и се боя, че…
— Мъжете ни бяха убити точно преди да се срещнат с вас.
От другия край се разнесе ахване.
— Боже мой! Ричард Стивънс и Марк Харис?
— Да.
— С вашите съпрузи имахме уговорена среща, но някой се обади на секретарката ми и съобщи, че те са се отказали. И после двамата… починаха.
— Не са се обадили те, госпожо сенатор — отвърна Даян. — Убили са ги, за да не им позволят да се срещнат с вас.
— Моля?! — смаяно попита ван Лювън. — Защо…
— Убили са ги, за да не разговарят с вас. С Кели бихме искали да дойдем във Вашингтон, за да ви обясним какво са се опитвали да направят мъжете ни.
Последва кратко колебание.
— Ще ви приема, но не в кабинета си. Прекалено е явно. Ако казвате истината, може да се окаже опасно. Имам къща в Саутхамптън на Лонг Айланд. Ще се срещнем там. Откъде се обаждате?
— От Денвър.
— Един момент.
След три минути сенаторът се върна на телефона.
— Следващият полет от Денвър за Ню Йорк е нощен, без междинно кацане. Самолетът излита в дванайсет и двайсет и пет и каца в шест и девет минути. Ако няма места, има…
— Ще го вземем.
Кели я погледна изненадано.
— Ами ако не успеем, Даян?…
Другата жена направи успокоителен жест с ръка.
— Ще успеем.
