след петнайсет минути и се впусна в извинения.
Тъмнокожата жена я бе виждала само няколко пъти, но добре си я спомняше. Ивон беше дребна и с мило личице. Марк често бе казвал на Кели, че е отлична секретарка.
— Благодаря, че дойдохте.
— Ще направя всичко по силите си… Господин Харис беше прекрасен човек. Всички в службата го обожаваха. Никой от нас не може да повярва, че… че наистина се е случило.
— Тъкмо затова исках да поговорим, Ивон. Вие сте работили с мъжа ми пет години, нали?
— Да.
— Значи сте го познавали доста добре.
— О, да.
— Да сте забелязали нещо странно през последните няколко месеца? Искам да кажа, някаква промяна в поведението или думите му?
Ивон извърна очи.
— Не съм сигурна… Тоест…
— Каквото и да кажете сега, няма да му навреди — настойчиво рече Кели. — И може да ми помогне да разбера какво се е случило. — Тя се стегна, за да зададе следващия въпрос. — Споменавал ли ви е за Олга?
Секретарката я погледна озадачено.
— За Олга ли? Не.
— Не я ли познавате?
— Не.
Кели бе обзета от облекчение. Наведе се напред.
— Има ли нещо, което криете от мен, Ивон?
— Ами…
Келнерът се приближи до масата им.
— Bonjour, mesdames. Bienvenue au Ciel de Paris. Je m’appelle Jacques Brion. Notre chef de cuisine a prepare quelques specialites pour le dejeuner aujourd’hui. Avez-vous fait vos choix?
— Oui, Monsieur. Nous avons choisi le Chateaubriand pour deux12.
След като сервитьорът се отдалечи, Кели погледна Ивон.
— Та казвахте?…
— Ами, през последните няколко дни преди да… преди да умре, господин Харис изглеждаше много нервен. Помоли ме да му купя самолетен билет до Вашингтон.
— Знам за това. Мислех, че е обикновена командировка.
— Не. Мисля, че беше нещо много необичайно — нещо спешно.
— Имате ли представа за какво се е отнасяло?
— Не. Всичко изведнъж стана строго секретно. Не знам нищо повече.
Кели разпитва секретарката още цял час, ала не научи нищо повече, освен че преди смъртта си Марк получавал някои странни телефонни обаждания.
— Бих искала да запазите тази среща в тайна, Ивон — помоли я Кели, след като свършиха с обяда.
— Не се бойте, госпожо Харис, няма да кажа на никого. — Секретарката се изправи. — Трябва да се връщам на работа. — Устните й затрепериха. — Но вече няма да е същото…
— Благодаря, Ивон.
„С кого е щял да се срещне Марк във Вашингтон? — чудеше се Кели. — А и какви са били тези странни телефонни обаждания от Германия, Денвър и Ню Йорк?“
Слезе с асансьора във фоайето.
„Ще се обадя на Даян, за да видя какво е открила. Може би…“ Мислите й бяха прекъснати, понеже Кели ги видя — двама здравеняци от двете страни на вратата. Гледаха я. После се ухилиха. Доколкото знаеше, наблизо нямаше друг изход от сградата. „Дали Ивон ме е предала?“
Мъжете тръгнаха към нея, като грубо разблъскваха влизащите и излизащи хора.
Кели отчаяно се заозърта и се притисна към стената. Ръката й се блъсна в нещо твърдо. Погледна го… и докато двамата мъже се приближаваха, вдигна чукчето, прикрепено към противопожарната аларма на стената, строши стъклото и сирената зави.
— Пожар! — извика Кели. — Пожар!
Моментално настана паника. От офиси, магазини и ресторанти наизскачаха хора и се втурнаха към изхода. След секунди фоайето гъмжеше от народ и всички се стремяха да избягат навън. Двамата мъже се опитаха да открият Кели в тълпата. Накрая стигнаха до мястото, където я бяха видели за последен път. Нея обаче я нямаше.
— Чаках една приятелка — обясни Даян на Грег Холидей. — Изглежда, че няма да дойде.
— Жалко. На гости ли сте в Берлин?
— Да.
— Красив град. Имам щастлив брак, иначе щях да ви предложа да ви разведа! Но мога да ви препоръчам някои отлични маршрути в Берлин.
— Ще ви бъда задължена — разсеяно отвърна тя и хвърли поглед към входа. Двамата мъже излизаха. Щяха да я чакат навън. Беше време да направи своя ход. — Всъщност съм тук с група — излъга Даян и си погледна часовника. — В момента ме чакат. Бихте ли ме изпратили до някое такси?…
— Разбира се.
След няколко минути вече излизаха през вратата.
Обзе я дълбоко облекчение. Двамата мъже можеха да я нападнат сама, но се съмняваше, че ще се опитат да й сторят нещо, когато с нея имаше мъж. Щяха да привлекат прекалено много внимание.
Здравеняците не се виждаха никакви. Пред ресторанта чакаше такси, зад което бе паркиран мерцедес.
— Приятно ми беше да се запознаем, господин Холидей — каза Даян. — Надявам се…
Той се усмихна, хвана я за ръката и я стисна толкова силно, че я прониза мъчителна болка. Даян го погледна сепнато.
— Какво…
— Защо не се качим в колата? — прошепна Холидей и я повлече към мерцедеса. Пръстите му се стегнаха още по-силно.
— Не, не искам да…
Видя на предната седалка двамата от ресторанта. Смаяна, тя внезапно разбра какво се е случило. Обзе я непреодолим ужас.
— Моля ви, недейте. Аз…
В следващия миг я натикаха в колата.
Грег Холидей се вмъкна до нея и затвори вратата.
— Schnell13!
Мерцедесът се вля в оживения трафик. Даян почти изпадна в истерия.
— Моля ви…
Грег Холидей се обърна към нея и се усмихна.
— Спокойно, няма да ви направя нищо лошо. Обещавам ви, че най-късно до утре ще си заминете за вкъщи.
Бръкна в платнения джоб, закрепен за гърба на шофьорската седалка, и извади спринцовка.
— Ще ви направя инжекция, съвсем безобидна, за да заспите за един-два часа.
И посегна към китката й.
— Scheisse! — извика мъжът на волана. Един пешеходец не щеш ли се бе втурнал пред колата и шофьорът трябваше да удари спирачки, за да не го блъсне. Това свари пътниците неподготвени. Холидей
