Даян прехапа устна.
— Бившият ми мъж. Бие ме. Извадих ограничителна заповед срещу него, но… но не мога да го спра. Постоянно ме преследва. И сега е тук. Знам, че няма смисъл да ви моля за помощ. Никой не може да му попречи.
Митничарят се обърна и с мрачно изражение огледа колоната автомобили зад тях.
— С коя кола е мъжът ви?
— С черния ситроен на две коли от нас. Иска да ме убие.
— Нима? — изсумтя испанецът. — Продължавайте, госпожи. Повече няма защо да се боите от него.
Даян го погледна.
— О, благодаря ви. Много ви благодаря.
След малко пресякоха границата и влязоха във Франция.
— Даян…
— Да?
Кели постави длан върху рамото й.
— Много съжалявам за… — Тя посочи бузата й.
Даян широко се усмихна.
— Но се избавихме от Годзила, нали? — После погледна Кели. — Ти плачеш!?
— Не плача — подсмръкна другата жена. — От гадния туш е. Това, което направи… Ти не само имаш хубаво личице. — Кели попи кръвта от бузата й с книжна кърпичка.
Даян се погледна в огледалото и направи болезнена гримаса.
— Не. Вече не.
— Слезте от колата, моля — каза митничарят.
— Нямам време — сопна се Флинт. — Бързам. Трябва да…
— Слезте от колата.
Американецът го погледна.
— Защо? Какъв е проблемът?
— Имаме сведения, че колата с този регистрационен номер пренася наркотици. Ще я разглобим.
Флинт го зяпна.
— Да не сте се побъркали? Казах ви, че бързам. Никога не съм пренасял нарко… — Той млъкна и се усмихна. — Ясно. — После бръкна в джоба си и му подаде стодоларова банкнота. — Ето, вземете и да забравим за случая.
— Хосе! — извика митничарят.
Появи се униформен капитан. Митничарят му показа банкнотата.
— Това е опит за подкуп.
— Слезте от колата — нареди капитанът. — Арестувам ви за подкуп…
— Не, не можете да ме арестувате точно сега. Бързам…
— И оказва съпротива при арест. — Той се обърна към митничаря. — Повикай подкрепление.
Флинт дълбоко си пое дъх и погледна напред по шосето. Пежото го нямаше.
Той отново се обърна към капитана.
— Трябва да се обадя по телефона.
— Нали каза, че имаш приятел в Париж? — попита Даян, когато навлязоха на френска територия.
— Да, Сам Медоус. Беше колега на Марк. Имам чувството, че ще може да ни помогне. — Кели бръкна в чантичката си, извади новия си мобифон и набра парижки номер.
— КИГ — отговори телефонистката.
— Може ли да разговарям със Сам Медоус?
След малко чу гласа му.
— Ало?
— Сам, обажда се Кели. Върнах се във Франция.
— Боже мой! Направо се побърках от притеснение за теб. Добре ли си?
Кели се поколеба.
— Да, струва ми се.
— Това е кошмар. Все още не мога да повярвам.
„Аз също“ — помисли си тя.
— Сам, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че Марк е бил убит.
От отговора на Сам Медоус я побиха тръпки.
— И аз смятам така.
Кели едва намери сили да продължи.
— Трябва да узная какво се е случило. Ще ми помогнеш ли?
— Не бива да го обсъждаме по телефона, Кели. — Той се опитваше да говори спокойно.
— Раз… Разбирам.
— Защо не поговорим довечера? Може да вечеряме вкъщи. — Добре.
— В седем?
— Ще дойда.
Тя изключи телефона и каза:
— Довечера ще науча отговорите на някои въпроси.
— Междувременно аз ще взема самолет за Берлин и ще поговоря с някои колеги на Франц Фербрюге.
Кели внезапно се умълча. Даян я погледна.
— Какво има?
— Нищо. Просто… ние сме страхотен екип. Не ми се ще да се разделяме. Защо не отидем заедно в Париж и после…
Даян се усмихна.
— Няма да се разделяме, Кели. Обади ми се, след като разговаряш със Сам Медоус. Можем да се срещнем в Берлин. Дотогава би трябвало да съм събрала някаква информация. Знаем си телефоните и ще поддържаме връзка. Нямам търпение да чуя какво ще научиш довечера.
Стигнаха в Париж.
Даян погледна в огледалото.
— Ситроена го няма. Най-после се отървахме от него. Къде да те закарам?
Наближаваха площад „Конкорд“.
— Мога да взема такси. Ти продължавай.
— Сигурна ли си, партньорке?
— Абсолютно, партньорке.
— Пази се.
— И ти.
След две минути Кели пътуваше с такси към дома си. Нямаше търпение да се прибере. Скоро щеше да се срещне със Сам Медоус в неговия апартамент.
Когато таксито спря пред нейната кооперация, я обзе дълбоко облекчение. У дома. Портиерът отвори вратата.
Кели го погледна и понечи да каже: „Прибрах се, Мартин“, но спря. Това беше абсолютно непознат човек.
— Добър ден, мадам.
— Добър ден. Къде е Мартин?
— Вече не работи тук. Напусна.
Кели се смая.
— О, съжалявам.
