— Благодаря. Това означава, че възнамеряват да продължат от Мадрид за Франция. — Танър замълча за миг. — Имат четири възможности: могат да вземат друг самолет за Барселона или да пътуват с влак, автобус или кола. — Той се замисли. — Сигурно ще решат, че автобусите, самолетите и влаковете са прекалено опасни. Логиката ми подсказва, че ще пътуват с кола до Сан Себастиан и оттам ще влязат във Франция.
— Ако…
— Не ме прекъсвай, Флинт. Пътят от Мадрид до Сан Себастиан би трябвало да им отнеме около четири часа. Ето какво искам да направиш. Върни се в Мадрид. Провери всички фирми за коли под наем на летището. Разбери каква кола са взели — цвят, модел, всичко.
— Слушам.
— После отиди със самолета в Сан Себастиан и вземи под наем кола — бърза. И ги причакай по пътя. Не искам да стигнат до Сан Себастиан. А, Флинт…
— Да?
— Не забравяй. Трябва да прилича на злополука.
Глава 35
Даян и Кели бяха на мадридското летище „Барахас“. Можеха да вземат кола под наем от „Херц“, „Юропкар“, „Ейвис“ и други фирми, но избраха по-неизвестната агенция „Алеса“.
— Кой е най-бързият път до Сан Себастиан? — попита Даян.
— Съвсем просто е, сеньора. Тръгнете по Ен-едно до френската граница при Хондарибия и оттам направо до Сан Себастиан. Това е само четири-пет часа път.
— Gracias.
След минута потеглиха.
След час частният самолет на КИГ кацна в Мадрид и Хари Флинт припряно обиколи агенциите за автомобили под наем.
— Трябваше да посрещна сестра си и една нейна приятелка — приятелката й е изумително красива афроамериканка, — обаче ги изпуснах. Пристигнали са с полета на Делта в девет и двайсет от Ню Йорк. Дали са наели кола при вас? — питаше той на всяко гише.
— Не, сеньор…
— Не, сеньор…
— Не, сеньор…
На гишето на „Алеса“ извади късмет.
— А, да, сеньор, добре си ги спомням. Те…
— Помните ли каква кола наеха?
— Пежо.
— Какъв цвят?
— Червен. Това е единственото ни…
— Знаете ли номера?
— Разбира се. Един момент.
Служителят потърси сред документите на бюрото си и му даде номера.
— Надявам се да ги откриете.
— Ще ги открия.
След десет минути Флинт летеше обратно за Барселона. Щеше да вземе кола под наем, да ги проследи до усамотено място, да ги принуди да излязат от пътя и да се увери, че са мъртви.
Даян и Кели бяха само на половин час от Барселона. Пътуваха в спокойно мълчание. По шосето нямаше движение и те напредваха бързо. Пейзажът бе красив. Нивите със зрели жита и градините изпълваха въздуха с ухание на нарове, праскови и портокали, край пътя се издигаха стари къщи, обвити в жасмин. Няколко минути след средновековното градче Бургос теренът започна да се променя. Навлязоха в предпланините на Пиренеите.
— Почти стигнахме — каза Даян, вторачи се през предния прозорец, намръщи се и удари спирачки.
На шейсетина метра пред тях гореше кола, около нея се бяха струпали хора. Униформени мъже преграждаха пътя.
Даян се озадачи.
— Какво става?
— Тук сме в земята на баските — поясни Кели. — Това е военна зона. През последните петдесет години баските се борят срещу испанските власти.
На шосето пред тях излезе мъж в зелена униформа със златно-червени ширити, черни обувки, колан и барета. Вдигна ръка и им даде знак да спрат отстрани.
— Това е дело на ЕТА — процеди през зъби Кели. — Не можем да спрем! Бог знае колко време ще ни задържат тук.
Полицаят заобиколи отстрани и се приближи към тях.
— Аз съм капитан Иради. Бихте ли слезли от колата, моля?
Даян го погледна и се усмихна.
— С удоволствие бих ви помогнала във войната, но в момента водим своя война. — Тя настъпи газта, заобиколи пламтящия автомобил и се понесе напред, като пръсна пред себе си надаващите викове зяпачи.
Кели стискаше клепачи.
— Минахме ли вече?
— Всичко е наред.
Кели отвори очи, погледна страничното огледало и се вцепени. Преследваше ги черен ситроен „Берлинго“ и тя видя кой е на волана.
— Това е Годзила! — ахна Кели. — В колата зад нас.
— Какво?! Как ни е открил толкова бързо? — Даян настъпи газта до дупка. Ситроенът ги настигаше. Спидометърът показваше сто седемдесет и пет километра в час.
След около километър и половина Даян видя граничния пункт между Испания и Франция. И изведнъж каза:
— Удари ме.
Кели се засмя.
— Шегуваш се, нали?
— Удари ме — настойчиво повтори Даян. Ситроенът все повече ги настигаше.
— Какво…
—
Кели неохотно я зашлеви.
— Не.
Между тях и ситроена имаше само две коли.
— Бързо! — извика Даян.
Кели потръпна и я удари по бузата.
— По-силно!
Кели я удари пак. Този път диамантеният й венчален пръстен поряза скулата на Даян. Шурна кръв. Кели я зяпаше ужасено.
— Много съжалявам, Даян. Не исках…
Стигнаха до граничния пункт и Даян спря.
Митничарят се приближи към тях.
— Добър ден, госпожи.
— Добър ден. — Даян обърна глава така, че испанецът да види течащата по бузата й кръв.
Той се втрещи.
— Какво се е случило, сеньора?
