Кой се страхува от мрака

— Позволете да се представя, мадам. Аз съм Жером Мало.

Тя кимна и влезе във фоайето. На рецепцията до Никол Паради стоеше висок слаб непознат. Мъжът се усмихна.

— Добър вечер, мадам Харис. Очаквахме ви. Аз към домоуправителят Алфонс Жируар.

Кели озадачено се огледа.

— Къде е Филип Сендре?

— А, Филип се пресели със семейството си някъде в Испания. — Той сви рамене. — Някаква сделка, струва ми се.

Обземаше я все по-остра тревога.

— Ами дъщеря им?

— Замина с тях.

Кели си спомни гордите думи на Филип: „Казах ли ви, че приеха дъщеря ми в Сорбоната? Мечтата ни се сбъдна“. Опита се да не издава страха си.

— Кога заминаха?

— Преди няколко дни, но не се тревожете, моля. Ще се грижим добре за вас. Апартаментът ви е готов.

Никол Паради я погледна.

— Добре дошла. — Но очите й казваха нещо друго.

— Къде е Ейнджъл?

— А, кученцето ви ли? Филип го взе със себе си.

Кели се опитваше да овладее паниката си. Задъхваше се.

— Да вървим, мадам. Приготвил съм ви малка изненада в апартамента ви.

„Убедена съм“. Мислите й препускаха.

— Да, само един момент. Забравих да взема нещо.

И преди Жируар да успее да отговори, Кели изскочи на улицата.

Жером Мало и Алфонс Жируар застанаха на тротоара, вперили погледи след нея. Видяха я да се качва на такси.

„Боже мой! Какво са направили с Филип и семейството му, с Ейнджъл?“ — чудеше се Кели.

— Накъде, мадмоазел?

— Просто карайте! — „Довечера ще получа отговори на някои въпроси от Сам — помисли си тя. — Дотогава имам да убия няколко часа…“

В апартамента си Сам Медоус разговаряше по телефона.

— … Да, разбирам, че е важно. Ще се погрижа… Очаквам я на вечеря след няколко минути… да… Вече уредих един човек да изнесе тялото й… Благодаря… Много щедро от ваша страна, господин Кингсли.

Сам Медоус затвори и си погледна часовника. Гостенката му трябваше скоро да дойде.

Глава 36

Берлин, Германия

На берлинското летище „Темпелхоф“ Даян трябваше петнайсет минути да чака такси. Накрая дойде нейният ред. Шофьорът се усмихна.

— Wohin9?

— Знаете ли английски?

— Естествено, фройлайн.

— Хотел „Кемпински“, моля.

— Ja wohl.

След двайсет и пет минути Даян вече се настаняваше в хотела.

— Искам да наема кола с шофьор.

— Разбира се, фройлайн. Багажът ви?

— Ще го докарат по-късно.

— Накъде, фройлайн? — попита шофьорът.

Имаше нужда от време, за да помисли.

— Просто обиколете града, моля.

— Ясно. В Берлин има много за гледане.

Берлин я изненада. Знаеше, че през Втората световна война почти изцяло е бил разрушен, но сега виждаше кипящ от живот град с красиви модерни сгради.

Имената на улиците й звучаха странно: Виндшайдщрасе, Регенсбургерщрасе, Люцовуфер…

Докато обикаляха, шофьорът й разказваше историята на парковете и сградите, ала тя не го слушаше. Трябваше да разговаря с колегите на фрау Фербрюге и да види какво знаят. Според интернет съпругата на Франц Фербрюге беше убита, а той бе изчезнал.

Даян се наведе напред.

— Знаете ли къде е интернет кафето „Сайбърлин“?

— Естествено, фройлайн.

— Бихте ли ме закарали там?

— Отлично място. Много популярно. Там можете да намерите всякаква информация.

„Надявам се“ — помисли си тя.

„Сайбърлин“ не беше толкова голям, колкото в Манхатън, но изглеждаше също толкова оживен.

Щом Даян влезе, към нея се приближи една жена и каза:

— След десет минути ще се освободи компютър.

— Искам да поговоря с управителя.

— Аз съм управителката.

— О!

— За какво искате да разговаряте с мен?

— За Соня Фербрюге.

Жената поклати глава.

— Фрау Фербрюге я няма.

— Знам — отвърна Даян. — Мъртва е. Опитвам се да открия как е починала.

Жената напрегнато се взираше в нея.

— Злополука. Когато полицията конфискувала компютъра й, открили… — На лицето й се изписа лукаво изражение. — Ако почакате малко, фройлайн, ще повикам един човек, който може да ви помогне. Ей сега се връщам.

Даян я проследи с поглед и щом тя изчезна, излезе и се качи в колата. Нямаше полза да остава повече. „Трябва да се свържа със секретарката на Франц Фербрюге“ — помисли си.

Спряха до една телефонна кабина и тя намери номера на КИГ и го набра. — КИГ Берлин.

— Може ли да разговарям със секретарката на Франц Фербрюге?

— Кой я търси?

— Обажда се Сюзан Стратфорд.

— Един момент, моля.

Манхатън, Ню Йорк

Синята лампичка в кабинета на Танър замига. Той се усмихна на брат си.

— Обажда се Даян Стивънс. Да видим дали можем да й помогнем. — Танър Кингсли включи високоговорителя.