— С кредитна карта или в брой ще платите?
— В брой.
Тя му подаде парите и се обърна към Кели.
— Да отидем в чакалнята.
Половин час по-късно Хари Флинт разговаряше по мобифона с Танър.
— Получих сведението, което ви трябваше. Ще пътуват с Делта за Барселона. Самолетът излита от „Кенеди“ в шест без пет и има един час престой в Мадрид. Ще пристигнат в Барселона в девет и двайсет утре сутринта.
— Добре. Ще вземеш самолета на компанията до Барселона и ще ги посрещнеш там. Разчитам да им организираш топло посрещане.
Танър затвори. В кабинета му влезе Андрю. Носеше цвете в бутониерата си.
— Ето разписанието за…
— За какво ти е това, по дяволите?
Андрю се смути.
— Ти ме помоли да донеса…
— Не говоря за това, а за глупавото цвете на ревера ти.
Лицето на брат му грейна.
— За сватбата ти. Нали съм ти кум.
Кингсли се намръщи.
— Какви ги… — И изведнъж се сети. — Оттогава минаха седем години, идиот такъв, и нямаше сватба. Разкарай се оттук!
Андрю го гледаше. Опитваше се да проумее какво става.
— Вън!
Танър проследи брат си с поглед. „Трябва да го пратя някъде — помисли си. — Моментът наближава“.
Излитането за Барселона мина нормално. Кели зарея поглед през прозореца към смаляващия се в далечината Ню Йорк.
— Смяташ ли, че сме им се изплъзнали?
Даян поклати глава.
— Не. Рано или късно ще ни открият. Но поне вече ще сме там. — Тя извади компютърната разпечатка от чантата си и я разгледа. — Соня Фербрюге в Берлин. Жената е мъртва, мъжът й е изчезнал… Гари Рейнолдс в Денвър… — Даян се поколеба. — Марк и Ричард…
Кели погледна листа в ръцете й.
— Значи отиваме в Париж, Берлин, Денвър и пак в Ню Йорк, така ли?
— Да. Ще влезем във Франция през граничния пункт Сан Себастиан.
Кели нямаше търпение да се върне в Париж. Искаше да поговори със Сам Медоус. Имаше предчувствието, че той ще им е от полза. А и там я чакаше Ейнджъл.
— Ходила ли си в Испания? — попита Даян.
— Марк ме заведе веднъж. Това беше най-… — Кели направи дълга пауза. — Знаеш ли какъв проблем ще имам до края на живота си, Даян? В целия свят няма друг мъж като Марк. Като малка четеш за това как хората се влюбват и светът изведнъж става вълшебно място. Такъв беше нашият брак с Марк. — Тя я погледна. — Сигурно отношенията ви с Ричард са били същите.
— Да — тихо потвърди Даян. После попита: — Какъв беше Марк?
Кели се усмихна.
— В него имаше нещо чудно детско. Винаги съм смятала, че има детски ум и мозък на гений. — Тя се изкиска.
— Какво има?
— Само как се обличаше! На първата ни среща носеше сив костюм, който изобщо не му беше по мярка, с кафяви обувки, зелена риза и яркочервена връзка. След като се оженихме, се грижех да се облича както трябва. — Кели замълча за миг, после продължи със задавен глас: — Знаеш ли, бих дала всичко, само да мога отново да видя Марк с оня сив костюм, кафяви обувки, зелена риза и яркочервена връзка. — Обърна се към Даян. Очите й бяха влажни. — Марк обичаше да ме изненадва с подаръци. Но най-големият му подарък беше това, че ме научи да обичам. — Тъмнокожата жена избърса сълзите си с носна кърпичка. — Разкажи ми за Ричард.
Даян се усмихна.
— Той беше романтичен. Когато вечер си лягахме, казваше: „Натисни тайното ми копче“, а аз се засмивах и отвръщах: „Радвам се, че никой не ни записва“. — Погледна Кели. — Тайното му копче беше бутонът за изключване на звъна на телефона. Ричард ми казваше, че сме в замък, съвсем сами, и че бутонът на телефона е ровът, който ни изолира от света. — Даян се замисли за нещо и се усмихна. — Той беше блестящ учен и обичаше да поправя разни неща вкъщи — течащи кранове, електрически ключове. Винаги се налагаше да викам техници, за да поправят нещата, които беше ремонтирал. Но не му казвах.
Приказваха си така почти до полунощ.
За пръв път разговаряха за мъжете си. Като че ли се бе изпарила някаква невидима преграда.
Кели се прозя.
— Не е зле да поспим. Имам предчувствието, че утре ще е вълнуващ ден.
Дори не подозираше колко вълнуващ.
Хари Флинт си проправи път през навалицата на летище „Ел Прат“ в Барселона и отиде при големия прозорец, който гледаше към пистата. Обърна глава към таблото за пристигащи и заминаващи. Самолетът от Ню Йорк летеше по разписание и трябваше да кацне след половин час. Всичко вървеше по плана. Флинт седна и зачака.
Трийсет минути по-късно пътниците от Ню Йорк започнаха да слизат. Всички изглеждаха възбудени — типични безгрижни туристи, пътуващи търговци, деца и младоженци на меден месец. Флинт внимаваше да стои настрани от рампата и наблюдаваше потока пътници, който се изливаше в терминала. Накрая всички слязоха. Той се намръщи. Нямаше и следа от Даян и Кели. Изчака още пет минути и понечи да мине през портала.
— Там е забранено, господине.
— Федерална авиоинспекция — изсумтя Флинт. — Имаме секретна информация за пакет, скрит в тоалетната на този самолет. Имам заповед незабавно да направя проверка.
И бързо закрачи по асфалта. Когато стигна при самолета, екипажът тъкмо започваше да слиза.
— Какво обичате? — попита една от стюардесите.
— Проверка на Федералната авиоинспекция — отговори той.
После се качи по стълбичката и влезе в самолета. Не се виждаха пътници.
— Проблем ли има? — поинтересува се стюардесата.
— Да. Вероятна бомба.
Флинт тръгна към опашката на самолета и отвори вратите на тоалетната. Вътре нямаше никого. Жените бяха изчезнали.
— Нямаше ги в самолета, господин Кингсли.
Гласът на Танър звучеше заплашително тихо.
— Видя ли ги да се качват, Флинт?
— Да.
— Още ли бяха на борда при излитането на самолета?
— Да.
— Тогава, струва ми се, можем логично да приемем, че или са скочили насред Атлантическия океан без парашути, или са слезли в Мадрид. Съгласен ли си с мен?
— Разбира се, господин Кингсли. Обаче…
