Тоби имаше план и възможността да го осъществи дойде по-рано от очакваното. Алис Танър обяви, че Работната група ще изнася представление за напредналите класове и за гости следващия петък. Всеки ученик трябваше да участва със собствен проект. Тоби подготви монолог и започна трескаво да го репетира.
На сутринта преди представлението Тоби изчака края на уроците и отиде при Карен, дебелата актриса, която седеше до него по време на спектакъла.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита той нехайно.
— Разбира се, Тоби — гласът й бе изненадан и възбуден.
Тоби се отдръпна от лошия й дъх.
— Смятам да врътна номер на един стар приятел. От теб искам да се обадиш на секретарката на Клифтън Лоурънс, да кажеш, че си секретарката на Сам Голдуин и че господин Лоурънс е канен на представлението довечера да види един брилянтен млад комик. Билетът ще го чака на касата.
Карен го изгледа.
— Боже, старицата Танър ще ми откъсне главата. Нали знаеш, че не пуска външни хора на представленията на Работната група.
— Всичко ще бъде наред, повярвай ми — той я хвана за ръката и я стисна. — Днес следобед заета ли си?
Тя преглътна и дишането й се учести.
— Не… Не, ако искаш да правим нещо.
— Искам да правим нещо.
Три часа по-късно превъзбудената Карен се обади по телефона.
Аудиторията бе пълна с актьори от различните класове и техни гости, но Тоби виждаше само човека, седнал сам в средата на третия ред. Беше се паникьосал, че може номерът да не мине. Умен човек като Клифтън Лоурънс сигурно щеше да прозре измамата. Обаче стана. Той бе тук.
На сцената бяха момче и момиче. Играеха епизод от „Чайката“. Тоби се надяваше да не изгонят Клифтън Лоурънс. Най-после епизодът свърши, те се поклониха и излязоха.
Беше ред на Тоби. Изведнъж зад кулисите се появи Алис и прошепна „успех, скъпи“, без да знае, че успехът му седеше в залата.
— Благодаря ти, Алис.
Тоби каза молитвата си на един дъх, изпъна рамене, излезе на сцената и се ухили момчешки на публиката.
— Здравейте. Аз съм Тоби Темпъл. Хей, замисляли ли сте се за имената си, и как са ви ги избрали родителите. Шантава работа. Аз питах майка си защо ме е нарекла Тоби, а тя каза, че щом видяла муцуната ми и веднаха й блеснало.15
Погледът му бе това, което предизвика смях. Изглеждаше толкова невинен и хитър едновременно, застанал на сцената, че веднага го обикнаха. Шегите, които разправяше бяха ужасни, но това някак си нямаше значение. Той бе толкова уязвим, че те искаха да го защитят и го правеха със смях и аплодисменти. Сякаш по този начин изпращаха любовта си като подарък към него, а това го пълнеше с неудържимо вдъхновение. Играеше Едуард Дж. Робинсън и Джими Кагни, който казваше: „Мръсен плъх! На кого заповядваш, бе?“
Робинсън: „На теб, боклук такъв. Аз съм Малкия Цезар. Аз съм господарят. А ти си нищо. Знаеш ли какво значи това?“
„Знам, мръсен плъх! Значи, че си господар на нищо.“
Рев. Публиката го обожаваше.
Появи се и Богарт, който промърмори: „Бих се изплюл в лицето ти, боклуко, ако устната ми не покриваше зъбите.“
Бяха като омагьосани.
Тоби им изигра Питър Лори: „Видях момиченцето да си играе с това нещо в нейната стая и се развълнувах. Не знам какво ми стана. Не можах да се сдържа. Промъкнах се в стаята и опъвах все по-силно и по-силно, докато не скъсах ластика на топката й.“
Страхотен смях. Прииждаше на вълни.
Прехвърли се на Лаурел и Харди, когато някакво движение привлече погледа му. Клифтън Лоурънс излизаше от театъра.
Останалата вечер мина като в мъгла.
След края на представлението Алис Танър отиде при Тоби.
— Беше чудесен, скъпи! Аз…
Не можеше да понесе погледа й. Не можеше да понесе ничий поглед. Искаше да остане сам с нещастието си, насаме с болката, която го разкъсваше. Светът се срина около него. Беше получил шанса си и се бе провалил. Клифтън Лоурънс излезе на неговия номер, без да го изчака да свърши. Клифтън Лоурънс — човекът, който познаваше таланта, професионалистът, който работеше само с най-доброто. Ако той не бе открил нищо у Тоби… Почувства как стомахът му се обръща.
— Отивам да се поразходя — каза на Алис.
Вървеше надолу по улица „Вайн“, после по „Гауър“. Мина покрай „Кълъмбия Пикчърс“, покрай НКО и „Парамаунт“. Всички врати бяха заключени. Тръгна по булевард „Холивуд“ и погледна нагоре към огромния ухилен надпис: „ХОЛИВУДЛЕНД“. Нямаше никакъв холивудленд. Всичко това беше състояние на духа, лъжовен блян, примамил хиляди иначе нормални хора към безумния опит да станеш звезда. Думата
Тоби вървя по улиците цяла нощ, замислен какво да прави с живота си. Вярата в собствените му сили бе разбита, чувстваше се без път и опора. Никога не бе си представял, че ще прави нещо различно от това да забавлява хората. Другото беше тъпата, монотонна работа, която чакаше да го затвори до края на живота в клетката си. Господин Неизвестен. Никой никога не ще узнае кой е той. Мислеше за дългите мрачни години, за горчилката и самотата в хилядите гадни безименни градчета, за хората, които го аплодираха, смееха се и го обичаха. Тоби заплака. Плачеше за миналото и за бъдещето.
Плачеше, защото бе мъртъв.
На разсъмване се прибра в бялото бунгало, което делеше с Алис. Влезе в спалнята и погледна към спящата й фигура. Нали бе решил, че тя е магическата дума, отваряща портите към вълшебното царство. Но не и за него. Той си тръгваше. Не знаеше къде отива. Беше почти на двайсет и седем и нямаше бъдеще.
Легна изтощен на кушетката. Затвори очи, заслушан в звуците на пробуждащия се град. Сутрин всички градове звучат еднакво и той се сети за Детройт. За майка си. Тя стоеше в кухнята и му правеше ябълков пай. Усещаше тръпчивия женски мирис, примесен с аромата на ябълки в масло. Тя казваше: „Бог иска да станеш известен.“
Стоеше сам на огромна сцена, заслепен от прожекторите. Мъчеше се да си припомни репликите. Опита се да проговори, но гласът му изчезна. Разнесе се тътнещ шум и той успя да види през ослепителната светлина как зрителите стават от местата си и се спускат към сцената да го нападнат. Да го убият. Любовта им се бе превърнала в омраза. Обкръжаваха го, дърпаха го и скандираха: „Тоби! Тоби! Тоби!“
Изведнъж се събуди с пресъхнала от уплаха уста. Надвесена над него, Алис Танър го разтърсваше.
— Тоби! На телефона. Клифтън Лоурънс.
Офисът на Клифтън Лоурънс се намираше в елегантна малка постройка на „Бевърли Драйв“, право на юг от Уилшайър. Картини от френски импресионисти висяха върху богато украсената с резба ламперия. Пред тъмнозелената мраморна камина стояха няколко старинни стола и канапе, подредени около изкусно направена маса за чай. Тоби никога не бе виждал нещо подобно. Приятна, червенокоса секретарка поднесе чай.
