Непознат в огледалото

Беше ясно какво искат — да го накарат да се скапе, за да се обадят на Клифтън Лоурънс и да кажат: „Не можем нищо да направим. Той е схванат.“ Е, нямаше да им мине номерът. Лепна си усмивката и влезе в пародията на Абът и Костело.

— Хей, Лу, не те ли е срам. Превърнал си се на отрепка. Защо не си намериш работа?

— Аз си имам работа.

— Какво работиш?

— Търся работа.

— И на това работа ли му викаш?

— Естествено. Цял ден съм зает, имам си работно време и се прибирам вкъщи за вечеря.

Двамата го изучаваха, претегляха и анализираха. По средата на номера започнаха да си говорят все едно, че го нямаше в стаята.

— Не знае как да стои.

— Маха с ръце като че цепи дърва. Да вземем да му измислим някой дърварски номер.

— Много се напъва.

— Боже, ами с тоя материал ти нямаше ли да се напъваш?

Тоби се разстройваше все повече и повече. Нямаше защо да стои и да слуша обидите на тия маниаци. Може би и материалът им не струваше в крайна сметка.

Накрая не издържа и спря. Гласът му трепереше от гняв.

— Хич не съм умрял за вас, копелета. Благодаря за гостоприемството.

И тръгна към вратата.

Рейнгър се изправи искрено изненадан.

— Хей, какво ти става, бе?

Тоби се обърна побеснял.

— Какво няма да ми става, бе, да ви го забия? Вие… вие сте… — беше толкова раздразнен, че сълзите му напираха.

Рейнгър се обърна към О’Ханлън с шашардисано изражение.

— Май сме му наранили сърцето.

— Айде стига!

Тоби пое дълбоко дъх.

— Вижте какво, вие двамата. Не ми пука дали ме харесвате или не…

— Ние те обичаме! — възкликна О’Ханлън.

— Ти си душица! — добави Рейнгър.

Тоби гледаше ту единия, ту другия, напълно зашеметен.

— Какво? Държахте се като…

— Знаеш ли какво ти куца, Тоби? Не си уверен в себе си. Отпусни се. Вярно е, че има още много да учиш, но нали ако беше Боб Хоуп, нямаше да си сега тук?

О’Ханлън добави:

— И знаеш ли защо? Защото Боб днес е в „Кармел“.

— Да играе голф. Ти голф играеш ли? — попита Рейнгър.

— Не.

Двамата автори се спогледаха безпомощно.

— Айде-е. Отидоха всичките вицове за голфа. Мамка му!

О’Ханлън вдигна телефона.

— За За, моля те донеси малко кафе.

Затвори и се обърна към Тоби.

— Знаеш ли колко бъдещи комици има в тая никаква работа дето я вършим ние, а?

Тоби поклати глава.

— Ще ти кажа точно. Три милиарда седемстотин двайсет и осем милиона по данни от вчера в шест вечерта. Без да броим братчето на Милтън Бърл. По пълнолуние всички те изпълзяват от дърветата. А големите комици са само пет-шест. Другите никога няма да станат такива. Комедията е най-сериозната работа на света. Да бъдеш смешен — това е прокълнат, тежък труд, без значение дали си комик или комедиант.

— Каква е разликата?

— Огромна. Комикът отваря смешни врати. Комедиантът отваря вратите смешно.

Рейнгър попита:

— Замислял ли си се какво прави един комедиант велик, а друг — скапан?

— Материалът — каза Тоби, за да ги изчетка.

— На! Последният виц е измислен от Аристофан. Всички майтапи са еднакви в основата си. Джордж Бърнс може да каже същите шест вица, които е казал предишният актьор, но пак ще изкара повече смях. И знаеш ли защо? Индивидуалността.

Така му говореше и Клифтън Лоурънс.

— Без нея си нищо, никой. Започваш от индивидуалността и я превръщаш в роля. Да вземем Хоуп. Ако излезе и каже монолог на Джак Бени, ще гръмне. Защо? Защото е изградил образ. Защото публиката очаква от него точно това. Когато видят Хоуп, те искат да слушат бързи майтапи. Той е готиният наперен тежкар, градският пич, който си търси боя. Джак Бени е точно обратното. Той може да не знае какво да прави с монолог на Боб Хоуп, но може да направи две минути пауза и да накара публиката да крещи. Всеки от братята Маркс има свой облик. Фред Алън е единствен. Сега да се върнем към теб. Знаеш ли къде ти е проблемът, Тоби? Ти си по малко от всичко. Имитираш всички големи. Това върви, ако искаш да играеш в „Лосовете“ до края на живота си. Но ако си тръгнал към големите игри, ще трябва да си изградиш собствен образ. Като излезеш на сцената, още преди да си отворил уста, те трябва да знаят, че това е Тоби Темпъл. Разбираш ли ме?

— Да.

О’Ханлън взе думата.

— Знаеш ли какво имаш Тоби? Любвеобилно лице. Ако не бях вече сгоден за Кларк Гейбъл, щях да съм луд по теб. Ти си наивно сладък. Ако успееш да го вържеш както трябва, това може да ти донесе цяло шибано богатство.

— Да не говорим за богатото шибане — вметна Рейнгър.

— Ти може да се оправяш с неща, които другите не могат. Като момче от детски хор, което произнася четирибуквени думи и ти си мислиш, че е сладко, защото не вярваш да разбира какво говори. Като влезе, ти нали попита дали ние ще ти пишем вицовете? Отговорът е не. Това тук не е магазин за вицове. Това, което ще направим, е да ти покажем с какво разполагаш и как да го използваш. Ще ти скроим образ. Е, какво ще кажеш?

Тоби отново ги изгледа един по един, ухили се щастливо и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

След това Тоби обядваше всеки ден с О’Ханлън и Рейнгър в студията. Столовата на „20 Сенчъри фокс“ беше огромна зала, вечно пълна със звезди. Всеки божи ден Тоби се сблъскваше с Тайрън Пауър, Лорета Янг, Бети Грабъл, Дон Амичи, Алис Фей, Ричард Уидмарк, Виктор Мечър, братята Риц и десетки други. Някои седяха по масите в голямата зала, други обядваха в малката служебна стая до главната столова. Тоби обичаше да ги гледа. След време щеше да бъде един от тях, хората щяха да го молят за автограф. Вече бе поел по своя път и щеше да стане по-велик от всеки друг.

Алис Танър бе очарована от това, което се случваше с Тоби. „Знаех, че ще успееш, скъпи! Толкова се гордея с теб.“

Той се усмихваше и не казваше нищо.

Тоби водеше дълги разговори с О’Ханлън и Рейнгър за новата роля, която трябваше да направи.

— Значи той си мисли, че е добре възпитан и подготвен за живота, обаче всеки път, когато се сблъска с нещо, оплесква всичко — каза О’Ханлън.

— Какво да работи? — попита Рейнгър. — Да разбърква метафори?