— Как ще желаете чая, господин Темпъл?
— С една бучка захар, ако обичате.
— Ето, заповядайте — бърза усмивка и вече я нямаше. Тоби не подозираше, че чаят е специален сорт, доставен от „Фортнъм и Мейсън“, нито, че бе сервиран в порцелан „Айриш Балийк“, но усети чудесния му вкус. Всъщност в този кабинет всичко бе чудесно, а най-вече спретнатият дребен човек, седнал в креслото срещу него. Клифтън Лоурънс бе по-нисък, отколкото очакваше Тоби, но за сметка на това излъчваше авторитет и власт.
— Не мога да ви кажа колко съм благодарен за тази среща — каза Тоби. — Съжалявам, че ви подведох така…
Клифтън Лоурънс отметна назад глава и се засмя.
— Мен ли си подвел? Между другото вчера обядвах с Голдуин. Отидох да видя само дали талантът ти съответства на куража. Оказа се, че е така.
— Но вие излязохте — възкликна Тоби.
— Драги момко, не е необходимо да изядеш цял буркан хайвер, за да кажеш дали е добър, нали? На шейсетата секунда вече знаех какво представляваш.
Тоби усети отново как еуфорията се надига отвътре. След мрачното отчаяние през нощта да се издигнеш толкова високо, да ти върнат отново живота…
— Имам някакво предчувствие за теб, Темпъл — каза Клифтън Лоурънс. — Мисля, че би било забавно да хвана някой от младите и да изградя кариерата му. Реших да те взема за свой клиент.
Радостта избухна в Тоби. Искаше да стане и да крещи.
— Ще се занимавам с теб при едно условие — продължаваше Лоурънс. — Да правиш точно, каквото ти кажа. Не го правя от увлечение. Мръднеш ли само веднъж, свършваме. Ясно ли ти е?
Тоби кимна бързо.
— Да, сър. Разбирам.
— Първото нещо е да погледнеш истината в очите — той се усмихна на Тоби и продължи. — Играеш ужасно. Последна дупка си.
Все едно, че го ритна в стомаха. Клифтън Лоурънс го бе довел тук, за да го накаже за глупавия номер с телефона. Нямаше да го вземе…
Но дребничкият агент каза:
— Миналата вечер беше аматьорска. И ти си точно това — аматьор.
Клифтън Лоурънс стана от стола и започна да се разхожда.
— Ще ти кажа какво имаш в себе си и какво още ти трябва, за да станеш звезда.
Тоби седеше и слушаше.
— Да започнем от материала — продължи Клифтън. — Можеш да го намажеш с масло, да го поръсиш със сол и да ходиш да го предлагаш по ложите в театъра.
— Да, сър. Всъщност някои неща са малко изтъркани. Но…
— Второ. Нямаш стил.
Тоби усети ръцете си да изтръпват.
— Но публиката като че ли…
— Трето. Не знаеш как да се движиш. Абсолютно дърво си.
Дребничкият агент се приближи до него, погледна го и каза меко, прочел мислите му:
— И като си толкова лош, какво правиш тук, така ли? Тук си, защото имаш нещо, дето не се купува с пари. Като застанеш там, на сцената, публиката иска да те изхруска. Обичат те. Ясно ли ти е колко струва това?
Тоби пое дълбоко въздух и се отпусна.
— Кажете ми.
— Повече, отколкото си мечтал някога. С подходящ материал и добър наставник, ти можеш да станеш звезда.
Тоби седеше, унесен от топлината в думите на Клифтън Лоурънс. Сякаш животът му бе минал през всичко това и той
— Ключът към успеха на актьора е индивидуалността — продължаваше агентът. — Нея нито можеш да я купиш, нито можеш да я подправиш. Трябва да си роден с нея. Ти си късметлия, момчето ми.
Погледна златния си часовник „Пиаже“ и каза:
— Уредил съм ти среща с О’Ханлън и Рейнгър в два. Това са най-добрите комедийни автори в бизнеса. Работят за всички големи комици.
Тоби рече притеснено:
— Страхувам се, че нямам достатъчно па…
Клифтън Лоурънс го прекъсна с щедър жест.
— Няма страшно, момчето ми. Ще ми ги върнеш после.
Дълго след като Тоби излезе, агентът, мисли за него. Усмихваше се при спомена за онова открито, невинно лице с доверчивите, непокварени очи. Не бе представял неизвестен — актьор от много години. Всички негови клиенти бяха звезди и всяка студия се домогваше до услугите им. В това отдавна нямаше тръпка. Началото бе къде-къде по-интересно и по-стимулиращо. Чисто предизвикателство бе да вземе това необработено, младо момче и да го издигне. Да направи от него една свежа придобивка. Клифтън имаше чувството, че това преживяване ще му донесе радост. Харесваше му това момче. Наистина много му харесваше.
Срещата се състоя в студиото на „20 Сенчъри фокс“ на булевард „Пико“ в западната част на Лос Анджелис. Там беше офисът на О’Ханлън и Рейнгър. След кабинета на Клифтън Лоурънс Тоби отново очакваше нещо разкошно, но стаята на авторите бе малка и разхвърляна. Намираше се в едно дървено бунгало в дъното на снимачната площадка. Невзрачна секретарка на средна възраст, с плетена жилетка, въведе Тоби в кабинета. Стените бяха мръсно зелени и единственото нещо върху тях бе олющена черна дъска с надпис „НАСРЕЩЕН ПЛАН“, като трите последни букви бяха сгъчкани една в друга. Изпочупена щора частично спираше слънчевите лъчи, падащи върху мръсния кафяв килим, протрит до канавата. Двете издраскани бюра, долепени едно до друго, бяха покрити с хартия, моливи и полупразни картонени чашки с кафе.
— Здрасти, Тоби. Извинявай за бъркотията. Чистачката има почивен ден — поздрави го О’Ханлън. — Аз съм О’Ханлън. А това е… — той посочи съдружника си. — Това е ъ-ъ…
— Рейнгър.
— А, да. Това е Рейнгър.
О’Ханлън беше едър, закръглен и носеше очила с рогови рамки. Рейнгър бе дребен и слаб. Двамата бяха в началото на трийсетте и от десет години представляваха успешен писателски тандем. През времето, в което работи с тях, Тоби Винаги ги наричаше „момчетата“.
— Разбрах, момчета, че ще пишете някакви смешки за мен — каза той.
О’Ханлън и Рейнгър си размениха погледи. Рейнгър каза:
— Клиф Лоурънс смята, че ще бъдеш новият секс символ на Америка. Дай да видим какво можеш. Играл ли си досега?
— Разбира се — отвърна Тоби.
Изведнъж си спомни какво бе казал Лоурънс за неговата игра и се почувства несигурен.
Двамата автори седнаха на канапето и скръстиха ръце.
— Забавлявай ни — каза О’Ханлън.
Тоби ги погледна.
— Така направо?
— А ти какво искаш? — каза Рейнгър. — Интродукция от шейсетчленен оркестър?
После се обърна към О’Ханлън и каза:
— Добре, свържи се с музикалния отдел.
„Ега ти чвора — помисли си Тоби. — И двамата сте пълни лайна за мен.“
