Непознат в огледалото

новия материал.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Разбирам — притисна го още по-силно. — Колко време ще те няма?

— Не знам още. Виждаш ли, това е някакъв открит договор.

Алис почувства някаква тревога, но усети, че се държи глупаво.

— Обаждай се, когато можеш — каза тя.

Тоби я целуна и излезе с танцова стъпка през вратата.

Лас Вегас сякаш бе създаден единствено за удоволствие на Тоби Темпъл. Почувства го в мига, в който влезе в града. Той бе зареден с енергия, пулсираща в резонанс със силата, изгаряща Тоби отвътре. Летя заедно с О’Ханлън и Рейнгър. Когато кацнаха на летището, там ги чакаше лимузина от хотел „Оазис“. Тоби усети за първи път вкуса на града, който скоро щеше да бъде негов. С удоволствие се отпусна в огромната черна кола, а шофьорът го попита:

— Как мина полетът, господин Темпъл?

„Малките хора са винаги тези, които подушват успеха, преди действително да се появи“ помисли си Тоби.

— Обичайната скука — отвърна безгрижно.

Видя как О’Ханлън и Рейнгър си размениха бързи усмивки и им се ухили насреща. Чувстваше ги много близки. Бяха един екип. Най-добрият дяволски екип в шоу бизнеса.

„Оазис“ бе вън от бляскавата алея. Доста далеч от по-известните хотели. Когато лимузината наближи, Тоби видя, че той не е така голям и лъскав като „Фламинго“ или „Тъндърбърд“, но с нещо бе по-добър, много по-добър. Имаше гигантски светещ надпис над входа:

ПРЕМИЕРА 4 СЕПТ. ЛИЛИ УОЛЪС ТОБИ ТЕМПЪЛ

Името на Тоби бе изписано с огромни букви, които изглеждаха сто стъпки високи. Нито един надпис не бе по-красив от този в целия проклет свят.

— Виж само! — каза възхитен.

О’Ханлън погледна надписа и каза:

— Я виж ти, Лили Уолъс! — и се разсмя. — Не се безпокой, Тоби. След премиерата ще бъдеш отгоре й.

Тоби бе посрещнат и лично изпратен до апартамента за него от Паркър, управителя на „Оазис“, човек на средна възраст с пожълтяло лице. През целия път повтаряше:

— Не мога да ви кажа какво удоволствие за нас е, че сте тук, господин Темпъл. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, само ми позвънете.

Тоби усещаше, че това посрещане е за Клифтън Лоурънс. За първи път знаменитият агент договаряше клиент за този хотел. Управителят се надяваше, че може по-късно да получи някоя от големите звезди на Лоурънс.

Апартаментът бе огромен. Състоеше се от три спални, хол, кухня, бар и тераса. На масата в хола стояха бутилки отбрани питиета, цветя и огромна купа с пресни плодове и сирена, подарък от управата.

— Надявам се, че това е задоволително, господин Темпъл? — каза Паркър.

Тоби се огледа и помисли за всички малки мръсни, бъкащи от хлебарки и дървеници хотелчета, в които бе живял.

— Да. Добре е.

— Господин Ландри се обади преди час. Наредих да разчистят Огледалната стая за репетициите ви в три часа.

— Благодаря.

— Пак ви казвам, ако нещо ви потрябва… — повтори управителят и излезе.

Тоби поглъщаше обстановката. Щеше да живее в такива места до края на живота си. Щеше да има всичко — курви, пари, аплодисменти. Най-вече аплодисменти. Хората щяха да седят там, да се смеят, да го поздравяват и да го обичат. Това беше неговата храна и питие. Нямаше нужда от нищо друго.

Дик Ландри беше в средата на трийсетте си години. Слаб, висок оплешивяващ мъж с дълги, стройни крака. Започна като циганин на Бродуей и от статист стана първи танцьор, после хореограф и накрая режисьор. Ландри имаше нюх и усет за това какво искаше публиката. Не можеше да превърне лош номер в добър, но можеше да го направи да изглежда добър, а от добър номер можеше да направи сензация. Преди десетина дни не беше и чувал за Тоби Темпъл, но се съгласи да прекъсне претоварената си програма само защото Клифтън Лоурънс го бе помолил. А Клифтън бе този, който даде първия старт на Ландри.

Петнайсет минути след срещата с Тоби, Дик Ландри бе убеден, че работи с талант. Слушаше монолога на Тоби и от време на време се улавяше да се смее високо — нещо, което рядко му се случваше. Не беше заради вицовете, а от хитрия начин, по който Тоби ги разправяше. Бе толкова патетично искрен, че ти разбиваше сърцето. Беше миличкото Малко Пиленце, ужасено, че небето може да падне върху главата му. Искаше ти се да изтичаш, да го прегърнеш и да му кажеш, че всичко е наред.

Когато Тоби свърши, всичко, което Ландри успя да направи, бе да се удържи да не изръкопляска. Качи се на сцената и каза на Тоби с ентусиазъм:

— Добър си. Наистина си добър.

Тоби отвърна, доволен:

— Мерси. Клиф каза, че ти можеш да ми покажеш как да стана велик.

— Ще опитам. Първото нещо е да се научиш да разграничаваш талантите си. Ако само стоиш и разправяш вицове, никога няма да станеш повече от най-обикновен комик. Дай да те чуя как пееш.

Тоби се намръщи.

— Купи си канарче. Аз не мога.

— Опитай, опитай.

Тоби опита. Ландри бе доволен.

— Гласът ти не е кой знае какво, но имаш ухо. С подходящи песни можеш да ги избудалкаш, че си Синатра. Ще се обадим на някой композитор да ти напише малко специален материал. Не искам да пееш това, което пеят всички. Дай да видим как се движиш.

Тоби тръгна.

Ландри го изучаваше внимателно.

— Добре, добре. Няма да станеш танцьор, но ще те направя да изглеждаш като такъв.

— Защо? — попита Тоби. — Танцьори и певци под път и над път.

— Комици също — сряза го Ландри. — Аз ще те превърна в артист.

Тоби се ухили и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

Работата започна. О’Ханлън и Рейнгър присъстваха на всички репетиции, добавяха изречения, измисляха нови текстове и гледаха как Ландри направлява Тоби. Беше убийствен цикъл. Тоби репетираше, докато не го заболи и последният мускул, но за сметка на това свали пет килограма и стана здрав и пъргав. Взимаше уроци по пеене всеки ден и накрая започна да пее насън. Разучаваше новите номера с момчетата, после новите песни, написани специално за него и накрая отново идваше време за репетиция.

Почти всеки ден Тоби намираше в кутията съобщение, че Алис Танър се е обаждала. Припомни си как тя искаше да го задържи. „Не си готов още.“ Но той бе вече готов, и то въпреки нея. Да върви по дяволите. Изхвърляше бележките и те накрая престанаха. А репетициите продължиха.

Така изведнъж дойде и премиерата.