Непознат в огледалото

Алън се ухили.

— Що не ползваш истинското й име? Казва се Джоузефин Чински. Като пуснат филма в Одеса, приятелите й ще паднат по гръб.

23

Всичко беше лъжа. Времето не бе приятел, лекуващ всички рани, а враг, който напада и убива младостта. Сезоните се сменяха и с всяка смяна нова реколта от Продукти прииждаше към Холивуд. Конкуренцията пристигаше на стоп, на мотоциклет, с влак или самолет. Бяха осемнайсетгодишни, както някога беше и Джил. Стройни и дългокраки със свежи, амбициозни млади лица и светли усмивки, нямащи нужда от грим. С всяка нова реколта Джил остаряваше с една година. Един ден погледна в огледалото и видя, че е дошла 1964 и тя бе станала на двайсет и пет.

В началото участието в порнографския филм я ужасяваше. Живееше с кошмара, че някой директор на продукция ще научи и ще я изнудва. Но седмиците преминаха в месеци и Джил постепенно забрави страховете си. Но вече не бе същата. Всяка година оставяше своя отпечатък върху нея, покриваше я с твърда патина като годишните кръгове по ствола на дървото. Намразваше всички онези, които не й даваха шанс да играе, хората, даващи обещания, които никога не удържаха.

Разпиляваше се по монотонни, неблагодарни дейности. Работи като секретарка, на рецепция в хотел, готвачка в закусвалня, гледачка на деца, модел, келнерка, телефонистка и продавачка. Само докато дойде Обаждането.

А то не дойде никога. Горчилката нарастваше. Случайно й попадаха епизодчета, редчета, които не водеха никъде. Гледаше в огледалото и приемаше съобщението на Времето: Бързай. Отражението й я връщаше към кадри от миналото. Имаше следи от някогашното свежо младо момиче, пристигнало в Холивуд преди седем безкрайни години. Но там бяха и малките бръчици в ъгълчето на очите, по-дълбоките черти, тръгващи от края на носа към бузите, предупредителните сигнали за отлитащото време, за пропуснатия успех, спомени от неизброимите малки, гадни пораженийца. Бързай, Джил. Бързай!

И когато Фред Капър, осемнайсетгодишен асистент режисьор във „Фокс“, каза на Джил, че има добра роля за нея, ако се съгласи да легне с него, тя реши, че е време да каже „Да“.

Срещна се с Фред Капър в студиото по време на обедна почивка.

— Имам само половин час — каза той. — Чакай да помисля къде можем да останем сами.

Постоя малко, замислен и изведнъж светна.

— Сетих се. Хайде. В озвучителната.

Беше малка стая със звукоизолация, където всички записи се монтираха на една лента.

Фред Капър се огледа наоколо и каза:

— Ега ти, едно време имаха кушетка! — погледна часовника си. — Трябва да се оправяме. Събличай се, скъпа. Тоноператорите ще нахълтат след двайсет минути.

Джил го изгледа. Караше я да се чувства като курва. Ненавиждаше го, но не се издаде. Нали опита по своя начин и се провали. Сега щеше да го прави по техния начин. Свали си туниката и панталона. Капър не се потруди да се съблече. Дръпна ципа и извади набъбналия си пенис. Погледна Джил и се ухили:

— Това е хубав гъз. Наведи се.

Джил потърси нещо, на което да се опре. Пред себе си видя смях-машината, конзола на колелца, пълна с ленти със записан смях, които се управляваха от бутони, разположени отвън.

— Хайде, наведи се.

Джил се поколеба за миг, после се наведе напред и се опря на ръце. Капър мина отзад и тя почувства как пръстите му разтварят бузите й. След миг усети върха на пениса му притиснат към ануса.

— Чакай! — каза Джил. — Не там! Аз… Не мога…

— Викай, викай ми, скъпа! — и той вмъкна члена си в нея, като я разкъсваше от болка. С всеки вик забиваше по-дълбоко и по-силно. Джил опита отчаяно да се измъкне, но той я стисна здраво за бедрата и продължи да ръга. Като се опитваше да запази равновесие, неволно докосна един от бутоните на машината и стаята се изпълни с умопомрачителен, смях. Джил се мяташе в изгаряща агония, ръцете й удряха по машината. Жена се изкиска, малка тълпа се изхили, момиченце се изкикоти, стотици гласове се заливаха от смях, ревяха и се смееха на някакъв мръсен, неизвестен виц. Истеричното ехо се блъскаше в стените, докато Джил плачеше от болка.

Изведнъж тя почувства серия леки тласъци и миг по-късно парчето чужда плът се измъкна от нея, а смехът бавно угасна. Джил стоеше неподвижно, със затворени очи. Бореше се с болката. Когато накрая успя да се изправи и обърне, видя Фред Капър да си вдига ципа.

— Беше страхотно, сладурче. Тия писъци ме подлудяват.

А Джил се чудеше какво ли животно ще излезе от него като стане на деветнайсет. Той забеляза, че й тече кръв.

— Измивай се и пристигай на Сцена 12. Започваш днес следобед.

След този първи опит, останалото бе лесно. Джил започна да работи редовно във всички студии: „Уорнър Брадърс“, „Парамаунт“, „MGM“, „Юнивърсъл“, „Кълъмбия“, „Фокс“. Всъщност, навсякъде с изключение на „Дисни“, където сексът не съществува.

Ролята, която играеше в леглото, беше фантастична. Правеше я умело, подготвяше се като за истински филм. Четеше книги по източна еротика, купуваше мехлеми и стимуланти от секс-магазина на булевард „Санта Моника“. Имаше лосион с лек аромат на хвойна, донесен от Изтока от нейна приятелка стюардеса. Научи се да масажира любовниците си бавно и чувствено.

— Легни и мисли какво правя с тялото ти — шепнеше им тя. Втриваше лосиона в гърдите на мъжа, надолу към стомаха и слабините, с нежни, въртеливи движения. — Затвори очи и се наслаждавай.

Пръстите й бяха леки като крилца на пеперуда, пърхащи по тялото му. Милваха го, докато получи ерекция. Тогава взимаше порасналия пенис в ръка и нежно го галеше. Играеше с език надолу между краката му, докато той не започваше да се гърчи от удоволствие. Продължаваше още по-надолу, чак до пръстите, след което го обръщаше и повтаряше всичко отначало. Когато членът на мъжа бе мек, поставяше главичката му между устните на влагалището и бавно го вмъкваше в себе си. Чувстваше го как расте и се втвърдява. Учеше ги на „водопада“, как да стигат до върха и да спират точно преди оргазма, после отново и отново да се изкачват, до самото-изпразване, превърнало се в експлозия на екстаза, Те получаваха своето удоволствие, обличаха се и си тръгваха. Никой не оставаше по-дълго, за да изпита с нея петте най-хубави минути от секса, нежната прегръдка след акта, мирния оазис в ръцете на любимия.

Ролите, които даваха на Джил, бяха твърде евтина цена за удоволствието, с което даряваше директори на продукция, асистенти, режисьори и продуценти. Стана известна като „горещото дупенце“ и всеки искаше да вземе своя дял. Джил им го даваше. След всеки път у нея оставаше все по-малко себеуважение и любов и все повече горчивина и омраза.

Не знаеше как и кога, но бе убедена, че един ден този град ще плати за всичко, което й бе сторил.

През последвалите няколко години Джил се появи в десетки филми, телевизионни предавания и реклами. Играеше секретарката, поздравяваща с: „Добро утро, господин Стивънс“; детегледачката, която казваше: „Не се безпокойте. Прекарайте една приятна вечер. Аз ще сложа децата да спят.“, момичето от асансьора: „Шести стаж“; красавицата със скиорския екип, която доверяваше: „Всичките ми приятелки носят «Дейнтис»“. Но нищо не се случваше. Беше безименно лице от тълпата. Беше в Бизнеса, но извън него. Не можеше да понесе мисълта, че ще прекара живота си така.

През 1966 майката на Джил почина и тя отиде в Одеса за погребението. В късния следобед присъстваха