по-малко от десетина души и нито една от жените, за които майка й бе работила цял живот. Някои от вярващите бяха там, мълвяха клетви за пришествието. Джил помнеше ужаса на тези събирания. Все пак майка й бе открила някакво убежище в тях, тамян за измъчващите я демони.
Познат глас каза тихо:
— Здравей, Джоузефин.
Обърна се и застана пред него. Гледаше я сякаш никога не са се разделяли, сякаш винаги са принадлежали един на друг. Годините бяха отпечатали на лицето му зрелост, доукрасена със сиви шарки по слепоочията. Но въпреки това, той беше същият Дейвид, нейният Дейвид. И все пак бяха чужди.
Той каза:
— Много съжалявам за майка ти.
— Благодаря ти, Дейвид — тя чу собствения си глас. Като реплики от пиеса.
— Искам да говоря с теб. Ще може ли да се срещнем довечера? — в гласа му се четеше напрегната молба.
Тя мислеше за последната им нощ заедно, за копнежа му, за обещанията и мечтите. Отговори:
— Добре, Дейвид.
— На езерото? Имаш ли кола?
Тя кимна.
— Ще те чакам там след час.
Сиси стоеше пред огледалото гола, готова да се облече за вечеря, когато Дейвид се върна. Влезе в спалнята и започна да я гледа. Можеше да оцени жена си напълно безстрастно, защото не изпитваше никакви чувства към нея. Беше красива. Сиси се грижеше за тялото си, поддържаше го с диети и упражнения. То беше нейното най-голямо богатство и Дейвид имаше причини да смята, че тя е достатъчно либерална да го споделя с други — с учителя по голф, с инструкторите по ски и пилотаж. Не я винеше за това. Много време мина, откакто не беше лягал с нея.
В началото наистина вярваше, че ще получи развод, когато мама Кениън умре. Но мама Кениън бе жива и здрава. Дейвид не можеше, да разбере дали са му свили номер или е станало чудо. Година след сватбата каза на Сиси:
— Мисля, че е време да поговорим за развода.
Сиси попита:
— Какъв развод? — и когато забеляза сащисания му поглед се разсмя. — На мен
Той й отпра шамар.
На другия ден отиде при адвоката си. Когато завърши, адвокатът каза:
— Мога да го направя, Дейвид, но ако Сиси е решила да ти виси, ще отидат много пари.
— Направи го.
Когато получи документите за развода. Сиси се заключи в спалнята на мъжа си и изгълта свръхдоза приспивателно. Дейвид и двама слуги трябваше да разбият вратата. Сиси лежа в болницата два дни на косъм от смъртта. Той я посети в частната клиника.
— Съжалявам, Дейвид — каза тя. — Не искам да живея без теб. Това е толкова просто.
На сутринта той оттегли иска за развод.
Това се бе случило преди близо десет години. Оттогава бракът бе станал нелеко бреме за Дейвид. Вече владееше изцяло империята на Кениън и влагаше цялата си енергия в нейното управление. Откри чисто физическо облекчение сред множеството момичета, които държеше в разни градове по света, където бизнесът му го отвеждаше. Но никога не забрави за Джоузефин.
Дейвид нямаше представа какво изпитва тя към него. Искаше да разбере и все пак се плашеше от това. Тя имаше пълно право да го мрази. Когато научи за смъртта на майка й, отиде на погребението само за да я види. В мига, в който я погледна, разбра, че нищо не се е променило. Не и за него. Годините изведнъж се свиха и той бе все така влюбен, както и преди.
„Искам да говоря с теб… да се срещнем довечера…“
„Добре, Дейвид.“
„Езерото.“
Сиси се обърна и видя съпруга си, който я наблюдаваше.
— Най-добре побързай и се преоблечи, Дейвид. Закъсняваме.
— Имам среща с Джоузефин. Ако тя се съгласи, ще се оженя за нея. Крайно време е да приключим с този фарс, не мислиш ли?
Гледаше го изправена, голата й фигура се отразяваше в огледалото.
— Остави ме да се облека — каза тя.
Дейвид кимна и излезе от стаята. Ходеше напред-назад из огромния хол и се готвеше за скандала. След всички тези години Сиси не би трябвало да се държи така за един брак, който не бе повече от куха черупка. Щеше да й даде каквото…
Чу звук от колата на Сиси. Тя запали и гумите й изсвириха надолу по алеята. Дейвид се спусна към предната врата. Видя как мазератито летеше към магистралата. Бързо влезе в неговата кола, запали двигателя и се понесе по алеята да я настигне.
Като стигна до магистралата, колата й тъкмо изчезваше в далечината. Настъпи здраво газта. Мазератито бе по-бързо от неговия Ролс-Ройс. Натисна до дупка педала: 110… 120… 130. Колата й не се виждаше.
140… 150… никаква следа от нея.
Стигна до върха на малко възвишение и оттам забеляза колата като малка играчка, която взимаше завой далеч пред него.
Центробежната сила носеше колата на една страна, гумите се бореха с нея, опитващи се да запазят сцеплението с пътя. Мазератито се завъртя и изрева отново към магистралата, влезе в завоя, изгуби изведнъж равновесие, удари се в мантинелата, политна във въздуха като катапулт и се затъркаля надолу през полето.
Дейвид измъкна безчувственото тяло на Сиси и от купето миг преди резервоарът да избухне.
Беше шест часът на следващата сутрин, когато главният хирург излезе от операционната и каза на Дейвид:
— Ще живее.
Джил пристигна на езерото точно преди залез слънце. Спря на брега. Изключи мотора и се унесе в звуците на вятъра, изпълващи въздуха. „Не знам дали съм била по-щастлива някога — помисли тя и веднага се поправи. — Не, била съм. Тук, с Дейвид.“
Припомни си как тялото му се бе спуснало върху нейното, как й премаляваше от желание. Всичко онова, което рушеше щастието им, свърши. Почувства го в мига, в който видя Дейвид. Все още бе влюбен в нея. Знаеше го.
Гледаше кървавочервеното слънце как потъва бавно в далечните води. Падна мрак. Желаеше Дейвид да побърза.
Измина час, после два и въздухът се охлади. Седеше в колата тихо и неподвижно. Гледаше как мъртвешки бледата луна изплува в небето. Слушаше нощните звуци наоколо и си казваше: „Дейвид пристига.“
Седя цяла нощ и на сутринта, когато слънцето започна да залива хоризонта, тя запали колата и се прибра у дома, в Холивуд.
24
Джил седна пред тоалетната си масичка и се загледа в огледалото. Откри едва забележима бръчка в
