Непознат в огледалото

Купон у Темпъл бе най-значимото събитие в града. Всеки който значеше нещо, бе там. Актьорите се смесваха с политици, губернатори и шефове на мощни корпорации. Пресата бе винаги в пълен състав, така че някои от щастливите гости получаваха и допълнителна премия. Не само че бяха у семейство Темпъл и прекарваха чудесно, но и всеки знаеше, че са били у семейство Темпъл и са прекарали чудесно.

Когато не бяха домакини, бяха гости. Поканите прииждаха като наводнение. Канеха ги на премиери, благотворителни вечери, политически събрания, откривания на ресторанти и хотели.

Тоби предпочиташе да си стои в къщи с Джил, но тя обичаше да излиза. Някои вечери имаше по три- четири купона, и тя го мъкнеше от един на друг.

— Боже, защо не си станала директор по връзки с обществеността — смееше се Тоби.

— За теб го правя, скъпи — отвръщаше Джил.

Тоби снимаше филм в MGM и имаше тежка програма. Една вечер се върна късно, изтощен и видя вечерните си дрехи готови.

— Нали няма да излизаме пак, бебчо? През цялата шибана година не сме останали една вечер в къщи.

— Годишнината на семейство Дейвис. Ще бъдат страшно обидени, ако не отидем.

Тоби седна тежко на леглото.

— Мислех си за голяма гореща баня и спокойна вечер. Само ние двамата.

Но отиде на вечерята. Защото винаги трябваше да бъде „на линия“, винаги център на внимание. Пресушаваше целия си запас от енергия, докато всички започваха да се смеят, да ръкопляскат и да разказват на другите какъв брилянтен, забавен мъж е Тоби Темпъл. По-късно тази нощ, Тоби не можеше да заспи, тялото му бе изстискано, но умът преживяваше отново триумфа на вечерта — изречение по изречение, смях по смях. Беше много щастлив човек. Само заради Джил.

Как ли би я обожавала майка му?

През март получиха покана за фестивала в Кан.

— Няма да стане — каза Тоби, когато Джил му показа поканата. — Единственият Кан, на който отивам е в банята ми. Уморен съм, скъпа. Гъза си скъсах от бачкане.

Джери Гътман, рекламният агент на Тоби, каза на Джил, че има голям шанс филмът на Тоби да спечели наградата за най-добър филм, а присъствието му там ще натежи. Смяташе, че е важно Тоби да отиде.

По-късно Тоби се оплакваше, че е уморен през цялото време, че не може да спи. Взимаше приспивателни, които го караха да се чувства скапан на сутринта. Джил се бореше с умората, като го тъпчеше на закуска с бензедрин, за да може да има достатъчно енергия през целия ден. Сега изглеждаше, че целият този цикъл от възбудителни и успокоителни го бе срутил напълно.

— Вече приех поканата — каза Джил на Тоби, — но ще я откажа. Няма проблем, скъпи.

— Хайде да отидем за един месец в Спрингс и само да се излежаваме на сапуна.

Тя го погледна.

— Какво?

Той седеше неподвижно.

— Исках да кажа слънце. Не знам как излезе сапун.

Тя се засмя.

— Защото си смешен — Джил стисна ръката му. — Както и да е, Палм Спрингс ми харесва. Обичам да бъдем сами.

— Не знам какво ми става — въздъхна Тоби. — Нямам вече вкус към живота. Сигурно остарявам.

— Ти не можеш да остарееш. Ще ме износиш.

Той се захили.

— Вярно? Надявам се, че чукалото ми ще живее дълго след като умра — потри главата си отзад и каза: — Мисля да подремна. Да ти кажа, не съм много във форма. Нямаме ангажименти довечера, нали?

— Каквото и да е, мога да го откажа. Ще отпратя слугите и ще сготвя вечерята сама. Само за нас.

— Ей, че това е чудесно.

Проследи я с очи, докато излезе и си каза: „Боже, аз съм най-щастливият човек, живял някога.“

Късно през нощта още бяха будни в леглото. След топлата баня Джил направи на Тоби разпускащ масаж, разтри уморените му мускули и премахна напрежението.

— Ох, колко е хубаво — мърмореше той. — Как съм се оправял досега без теб?

— Не мога да си представя — тя се намести до него. — Тоби, разкажи ми за фестивала в Кан. Какво представлява? Никога не съм ходила.

— Това е една банда свалячи, които идват от целия свят да продават скапаните си филми един на друг. Най-голямото надлъгване в света.

— Звучи доста интересно — каза Джил.

— Ами? Всъщност, интересно е. Пълно е с капии — погледна я и каза: — Ти наистина ли искаш да ходим на тоя тъп фестивал?

Тя бързо поклати глава.

— Не. Отиваме в Палм Спрингс.

— По дяволите, в Палм Спрингс можем да идем винаги.

— Тоби, това няма значение. Наистина.

Той се усмихна.

— Знаеш ли защо съм луд по теб? Всяка друга жена на света щеше да се скъса да ме навива за фестивала. Ти просто умираш да отидеш, но казваш ли нещо? Не. Искаш да ходиш в Спрингс с мен. Отказа ли поканата?

— Не още, но…

— Недей. Отиваме в Индия — лицето му придоби объркан вид. — Индия ли казах? Исках да кажа — Кан.

Когато кацнаха на Орли, Тоби получи телеграма. Баща му бе починал в старческия дом. Твърде късно бе за погребението. Обади се и уреди да построят ново крило на дома, наречено на родителите му.

Целият свят се беше събрал в Кан.

Холивуд, Лондон и Рим, събрани заедно в лъскава, многоезична какофония от звуци и трескави движения, осигурени от „Текниколор“ и „Панавижън“. Филмаджии от всички точки на земното кълбо долитаха на ята във френската Ривиера, понесли, под мишница кутии с мечти — рулони от целулоид на английски, френски, японски, унгарски и полски, които щяха да ги направят богати и известни за една нощ. Залата бе пълна с професионалисти и аматьори, ветерани и новобранци, изгряващи и залязващи — всички в надпревара за престижните награди. Награда от фестивала в Кан означаваше пари в банката, договор за разпространение, ако нямаше такъв, а ако имаше — по-добри условия в договора.

Всички хотели в Кан бяха претъпкани, хорският приток се разливаше по брега до Антиб, Болио, Сен Тропе и Ментон. Жителите на малките селища хълцаха от вълнение, докато известните личности пълнеха техните ресторанти и барове.

Всяка стая бе запазена преди месеци, но за Тоби Темпъл не беше проблем да получи големия апартамент в „Карлтон“. Тоби и Джил бяха добре дошли навсякъде. Светкавиците на журналистите бляскаха постоянно, образите им се разпращаха по целия свят. Златната Двойка, Кралят и Кралицата на Холивуд. Репортерите интервюираха Джил и я питаха за мнението й по всичко — от френските вина до африканската политика. Джоузефин Чински от Одеса, Тексас бе някъде много далече назад.

Филмът на Тоби не получи награда, но две вечери преди края на фестивала, журито обяви, че присъжда