Непознат в огледалото

на Тоби Темпъл специалната награда за принос в областта на развлекателното.

С фракове и папионки, гостите изпълваха банкетната зала в хотел „Карлтън“. Джил седеше на канапето до Тоби. Забеляза, че той не се храни.

— Какво има, скъпи? — попита.

Тоби разтърси глава.

— Сигурно съм стоял доста на слънце днес. Малко ми се вие свят.

— Утре искам да си починеш — Джил бе уговорила за другата сутрин интервюта с Тоби за „Пари Мач“ и лондонския „Таймс“, обяд с група телевизионни репортери, последван от коктейл. Реши, че ще отмени по- маловажните неща.

На края на вечерята, кметът на Кан стана на крака и представи Тоби:

— Mesdames, messieurs, et invites distingues c’est un grand privilege de vous presenter un homme dont l’oeuvre a donne plaisir et bonheur au monde entier. J’ai l’honneur de lui presenter cette medaille speciale, un signe de notre affection et de notre appreciation.36

Вдигна високо медала с лентата и се поклони към Тоби.

— Мосю Тоби Темпъл!

Избухна взрив от ентусиазирани аплодисменти, всички в залата станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. Тоби седеше на стола неподвижен.

— Стани — прошепна Джил.

Тоби се изправи бавно, пребледнял. Олюля се за миг, усмихна се и тръгна към микрофона. По средата на пътя се препъна и се свлече на пода в безсъзнание.

Тоби Темпъл бе откаран в Париж с френски военен транспортен самолет и бе настанен в американската болница, където го подложиха на интензивен режим. Най-известните френски специалисти спешно бяха повикани. Джил седеше и чакаше в отделна стая на болницата. В продължение на трийсет и шест часа тя отказа да яде и пие, както и да отговаря на телефонните обаждания, които прииждаха в болницата от всички краища на света.

Седеше сама, загледана в стените. Нито виждаше, нито чуваше трескавата дейност около себе си. Умът и бе насочен към едно единствено нещо: Тоби трябваше да се оправи. Той бе нейното слънце, а когато слънцето залезе, сянката умира. Тя нямаше да позволи това.

Беше пет часът сутринта, когато доктор Дюкло, ръководител на екипа, влезе в стаята на Джил, която тя бе избрала в непосредствена близост до Тоби.

— Госпожо Темпъл, страхувам се, че няма смисъл да се опитвам да смекча удара. Съпругът ви преживя масивен инсулт. По всяка вероятност той никога повече няма да може да ходи и да говори.

31

Когато най-сетне допуснаха Джил до болничната стая на Тоби в Париж, тя бе потресена от вида му. За една нощ се бе състарил и изсъхнал, сякаш всички жизнени сокове са били изсмукани от него. Беше частично загубил контрол върху ръцете и краката си, не можеше, да говори, въпреки че издаваше гърлени животински звуци.

Изминаха шест седмици преди лекарите да разрешат Тоби да бъде преместен. Когато пристигнаха в Калифорния, върху тях се спусна тълпа от журналисти и стотици почитатели. Болестта на Тоби Темпъл се оказа главната сензация. По телефона постоянно звъняха приятели да питат за здравето и подобрението на Тоби. Телевизионни екипи се мъчеха да проникнат в къщата и да го снимат. Получиха се телеграми от Президента, сенаторите и хиляди писма и пощенски картички от почитателите, които обичаха Тоби Темпъл и се молеха за него.

Но поканите престанаха. Никой не се обади да попита как се чувства Джил, дали би желала да присъства на малка вечеря, да излезе на кино. Никой в Холивуд не даваше пукната пара за Джил.

Доведе личния лекар на Тоби, доктор Ели Каплан, повика двама големи невролози, един от клиниката на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, а другият от центъра „Джон Хопкинс“. Техните диагнози се покриваха напълно с тази на доктор Дюкло от Париж.

— Важно е да разберете — каза доктор Каплан на Джил, — че умът на Тоби не е увреден по никакъв начин.

Той чува и разбира всичко, което му казвате, но речевите и двигателни функции за засегнати. Не може да отговаря.

— Той… завинаги ли ще остане така?

Доктор Каплан се поколеба.

— Невъзможно е да се твърди с абсолютна сигурност, разбира се, но по наше мнение нервната му система е твърде лошо увредена, за да се предприеме терапия с какъвто и да е положителен ефект.

— Но не сте сигурен.

— Не…

Джил обаче беше.

Освен трите сестри, които денонощно се грижеха за Тоби, Джил нае физиотерапевт да провежда всяка сутрин процедури с Тоби. Терапевтът занасяше Тоби в басейна, държеше го на ръце и разтягаше мускулите и ставите — му, докато той не започне да прави бегли опити да движи крайниците си в топлата вода. Никакво подобрение. На четвъртата седмица бе повикан и специалист по говора. Той прекарваше по един час всеки ден в опити да помогне на Тоби да се научи да говори отново, да образува звуците на думите.

След два месеца Джил не виждаше никаква промяна. Абсолютно никаква.

Повика доктор Каплан.

— Трябва да му помогнете някак — настоя тя. — Не можете да го оставите така.

Той я погледна безпомощно.

— Съжалявам, Джил. Опитах се да ви обясня…

Джил седеше в бибилиотеката, сама, дълго след като доктор Каплан си отиде. Усети как се задава едно от най-лошите главоболия, но нямаше време да мисли за себе си. Качи се горе.

Тоби бе превит на леглото, загледан в празнотата. Когато Джил наближи, дълбоките му сини очи светнаха. Следваха Джил, ярки и жизнени, докато тя стигна до леглото и го погледна. Устните му се раздвижиха, за да изпуснат някакви несвързани звуци. Сълзи на отчаяние изпълниха очите му. Джил си припомни думите на доктор Каплан: „Важно е да разберете, че умът не му е увреден по никакъв начин.“ Тя седна на края на леглото.

— Тоби, искам да ме слушаш. Ти ще станеш от това легло. Ще ходиш и ще говориш — сълзите се спускаха по бузите му. — Ще го направиш. Ще го направиш заради мен.

На другата сутрин Джил уволни сестрите, физиотерапевта и речевия терапевт. В мига, в който научи, доктор Каплан побърза да се срещне с нея.

— Съгласен съм за физиотерапевта, Джил, но защо сестрите?! Тоби трябва да бъде под двайсет и четири часово…

— Аз ще бъда с него.

Той поклати глава.

— Нямаш представа какво те чака. Сам човек не може…

— Ще се обадя, ако имам нужда от вас.

И го отпрати.

Изпитанието започна.