Непознат в огледалото

означаваха нещо в шоу бизнеса. Местата в салона на улица „Вайн“ бяха продадени отдавна, хиляди хора останаха отвън. Огромната тълпа пред вратите избухна, когато Тоби и Джил пристигнаха в лимузина с шофьор. Той беше техният Тоби Темпъл, завърнал се от света на мъртвите. Обожаваха го повече от всякога.

Публиката в салона бе дошла отчасти от уважение към човека, който някога е бил известен и велик, но най-вече от любопитство. Бяха дошли да отдадат последна почит на един умиращ герой, на една угаснала звезда.

Джил подготви сама представлението. Отиде при О’Ханлън и Рейнгър, които написаха брилянтен материал, започващ с монолог, осмиващ града, приготвил се да погребе Тоби Темпъл приживе. Свърза се с екип автори на песни, спечелил три награди „Грами“. Те никога не бяха писали специално за някого, но когато Джил им каза: „Тоби настоява, твърди, че вие сте единствените автори на света, които…“

Дик Ландри, режисьорът, долетя от Лондон да постави спектакъла.

Джил събра най-ярките таланти, които успя да открие, за да работят с Тоби. Но все пак всичко зависеше само от звездата. Това бе моноспектакъл и той щеше да бъде сам на сцената.

Мигът настъпи. Осветлението намаля, салонът се изпълни с шепота на очакващите, предхождащ вдигането на завесата, като тиха молитва тази нощ да се случи чудо.

Случи се.

Когато Тоби Темпъл излезе на сцената с твърда и стабилна походка, с познатата на всички дяволита усмивчица, огряваща момчешкото лице, за миг се спусна тишина, последвана от дива експлозия от аплодисменти и викове. Станаха на крака, овациите разтърсваха салона цели пет минути.

Тоби стоеше и чакаше шумотевицата да утихне. Когато салонът най-после се успокои, той каза:

— Вие на това ли му казвате посрещане?

И те гръмнаха отново.

Беше брилянтен. Разказваше истории, пееше и танцуваше, нападаше всички, сякаш никога не си е отивал. Публиката не можеше да му се нарадва. Беше все още суперзвезда, но вече и нещо повече — жива легенда.

„Варайъти“ писа на другия ден: „Дойдоха да погребат Тоби Темпъл, а останаха да го хвалят и поздравяват. А как го заслужаваше! В шоу бизнеса няма друг, който да притежава вълшебството на стария майстор. Беше вечер на овации и всеки, имал късмета да бъде там едва ли някога ще забрави това запомнящо се…“

„Холивуд Рипортър“ писа: „Публиката бе там да види завръщането на голямата звезда, а тя доказа, че никога не си е отивала…“

Всички останали отзиви бяха в същия панегиричен стил. От този миг нататък телефоните на Тоби звъняха постоянно. Писма и телеграми с покани и предложения заливаха отвсякъде дома му.

Строшиха вратите.

Тоби повтори моноспектакъла в Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Където и да отидеше, бе сензация. Интересът към него бе по-голям от всякога. Вълна от прочувствена носталгия заля кината и университетите — старите филми на Тоби се показваха навсякъде. Телевизионните станции обявиха седмица на Тоби Темпъл и излъчиха старите му предавания.

Имаше кукли Тоби Темпъл, игри Тоби Темпъл, мозайки Тоби Темпъл, книжки с вицовете на Тоби Темпъл, тениски. Образът му стоеше на кафето и пастата за зъби.

Тоби направи скеч в музикален филм на „Юнивърсъл“ и подписа договори за гостуване във всички големи вариететни програми. Телевизиите бяха настъпили всичките си автори да се състезават за новия „Час на Тоби Темпъл“.

Слънцето отново изгря, този път за Джил.

Отново имаше вечери, приеми, и този посланик, и онзи сенатор, частни прожекции и така нататък. Всеки ги търсеше за всичко. Дадоха в тяхна чест вечеря в Белия дом, чест, обикновено запазена за държавни глави. Обираха аплодисментите където и да идеха.

Но сега вече аплодираха Джил толкова, колкото и Тоби. Чудната история за това, което бе направила, нейният подвиг — с двете си ръце възвърнала здравето на Тоби напук на всичко — възбудиха въображението на света. Пресата я обяви за любовната история на столетието. Списание „Тайм“ публикува снимка на двамата на корицата, с гореща почит към Джил в съпътстващия материал.

Тоби сключи договор на стойност пет милиона долара, за да участва в ново седмично телевизионно вариететно предаване, започващо през септември, след дванайсет седмици.

— Ще отидем в Палм Спрингс да отдъхнеш дотогава — каза Джил.

Тоби поклати глава.

— Достатъчно дълго стоя затворена. Сега малко ще си поживеем — обгърна я с двете си ръце и добави: — Не ме бива много по думите, бебчо, освен ако не са лафове. Не знам как да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз… Аз просто искам да знаеш, че не съм живял до деня, в който те срещнах.

И бързо се обърна назад, за да не види Джил сълзите в очите му.

Тоби уреди да направи турне с моноспектакъла си в Лондон, Париж и — най-големият му удар — Москва. Всеки се бореше за представленията му. Беше също такава култова личност в Европа, както в Америка.

Плаваха на катера „Джил“ към Каталина. Бе слънчев, топъл ден. На борда имаше десетина гости, сред които Сам Уинтърс, О’Ханлън и Рейнгър, спечелили конкурса за автори на новото му телевизионно предаване. Всички бяха събрани в салона, играеха карти и говореха. Джил се огледа и забеляза, че Тоби липсва. Излезе на палубата.

Той стоеше на перилата, загледан в морето. Джил отиде при него и каза:

— Добре ли си?

— Просто гледам водата, бебчо.

— Хубава е, нали?

— Ако си акула… — той потръпна. — Не бих искал да умра там. Винаги съм се ужасявал от давенето.

Тя хвана ръката му.

— Какво те притеснява?

— Не ми се умира, предполагам — той вдигна очи към нея. — Страх ме е от онова там. Тук аз съм голям човек. Всеки познава Тоби Темпъл. Но там…? Знаеш ли как си представям ада? Място, където няма публика.

Клубът „Фрайърс“ даде вечеря с почетен гост Тоби Темпъл. Дузина от най-известните комици седяха на трапезата, заедно с Тоби, Джил, Сам Уинтърс и шефът на телевизионната компания, сключила договора с Тоби. Джил бе помолена да стане и да се поклони. Всички се изправиха и я аплодираха.

„Поздравяват мен — помисли си тя. — Не Тоби. Мен!“

Церемониалмайстор бе водещият на едно от най-гледаните нощни предавания на живо.

— Не мога да ви кажа колко се радвам, че Тоби Темпъл е сред нас тази вечер — каза той, — защото ако не го почитахме тук, днешният банкет трябваше да се състои на гробищата.

Смях.

— А вярвайте ми, храната там е ужасна. Яли ли сте някога на „Форест Лаун“? Поднасят остатъците от Тайната вечеря.

Смях.

Обърна се към Тоби.

— Наистина се гордеем с теб, Тоби. Говоря сериозно. Разбрах, че са те помолили да дариш част от тялото си на науката. Щели да я поставят в буркан в Харвардската Медицинска Академия. Досега